SeekSense

Изглеждаше само безобидно мрачно…

Започна да роси точно, когато трябваше да изляза с колелото. Помислих, че ще спре, но вместо това дъждът се засили. За нула време станах вир вода, а гумите нахвърляха по мене де що кал и мръсотия имаше по улицата. Май трябва да си купя калници най-сетне.

Не бях минал и една трета от пътя, когато реших, че не е чак толкова задължително да стигна, където бях тръгнал, затова се прибрах. Когато стигнах до вкъщи, отново само росеше. И ето сега, час и половина по-късно, се блещя почти сърдито на намигащото ми слънце.

Май чувам как отнякъде Баба Марта се смее…

Много харесвам Баба Марта, сякаш на този ден малко повече радост блещука в очите. Още от рано сутрин мартеничките и пожеланията за здраве и усмивки се връзват по ръцете и сърцата. Ден, който започва така, не може да бъде лош. По-скоро ще е мъничко по-светъл и почти неволно по-лъчезарен. Ще донесе надежда за красива и цветна пролет.

На първи март винаги се събуждам с мартеничка на дясната ръка. Неуморно ранобудната Баба Марта никога не забравя и неусетно връзва мартенички на всички, докато спят. Дори Алекс получава мартеница за врата и май му харесва да я носи — чисти я старателно, когато се мие.

Пожелавам много здраве и искрени усмивки, малко повече светлина и много пъстра пролет!

Честита Баба Марта!

На село съм. Огънят бумти тихо в желязната си къща и хвърля отблясъци по тавана и стените. Носи се аромат на прегорели портокалови кори и навява детски спомени.

Макар да се усеща миризмата на пушек от комините, всъщност вече мирише на пролет. Кокичетата в двора отдавна са се показали и протягат белите си пъпки нагоре, всеки момент ще разцъфнат. Всички облаци днес са си дали почивка и са оставили слънцето съвсем самичко да си обикаля небето. А то, за да не скучае, си играе с малкото останал сняг по покривите на къщите и го превръща в непослушни капки, които се търкулват стремително надолу и попиват в земята. Птичките кацат по клоните на дърветата и ги будят весело с песента си. Мирише на пролет.

Вечер въздухът е уютно хладен и кристално свеж. Небето е обсипано с блещукащи звезди. Луната ще изгрее едва, когато запеят първи петли. Тихо е. Само от реме на време в далечината се чува тропот на влак или кучешки лай.

Чай от ароматни билки се грее на печката. Притихнала е. Време е за още една цепеница…

Понеже този блог, както сигурно личи по домейна и името му, е посветен на sense-а¹, но не и на AdSense, няма как да пропусна да добавя и щипка nonSense. Получи се твърде голямо скупчване на думичката sense, но това е търсен ефект. Може би ще намерите някъде противоречие, но това също е нарочно.

1. Това не е така, вж подзаглавието — б.а. [↩]

Това е третата част на разказа за осмодекемврийските ми премеждия тази година. Ето ги първата и втората част.

Събудих се малко преди да звънне часовника, въпреки че петте часа сън не бяха достатъчни, за да отмият умората от вчерашния дълъг ден. Станах и влязох да се измия. Виша и Ники станаха с алармата, малко след мен. Оправихме се и слязохме при колата. Разбира се, беше цялата в скреж. Замерих акумолатора. Както можеше да се очаква, стойностите не бяха по-добри от вчерашния ден. Все пак за щастие нямахме проблеми с паленето. Когато потеглихме, все още беше тъмно, затова не можех да си позволя да карам без фарове или на габарити. Пътя блещукаше на светлината на фаровете, което подсказваше, че и той е покрит със скреж и вероятно е доста хлъзгав. Трябваше да се внимава.

Малко след като излязохме от Доспат, започна да се развиделява, а пътят започна да се вижда и без фарове. Минах на габарити, но след като се разминахме с една кола, на която ѝ видях само фаровете, реших, че ще е по-добре да включвам на къси, когато се разминавам с коли, поне докато стане по-светло. След един завой спряхме, за да проверя как е акумолатора. Стори ми се, че е вдигнал малко напрежението и все пак показанията никак не бяха задоволителни. За да пестим ток, не пуснахме музика и дори вентилаторът на парното стоеше изключен, така че си пътувахме на хладно.

На някои завои се усещаше, че колата се пързаля, така че подкарах по-бавно, въпреки че ми се искаше да стигнем до Пловдив колкото може по-бързо. Ники наблюдаваше показанията на GPS-а и предупреждаваше за по-острите завои, които предстоят. Така можех да карам по-бързо на правите участъци и да намалявам отдалеч, когато наближим някой по-неприятен завой. И все пак не биваше да се доверяваме сляпо на GPS-а.

Малко преди да достигнем отбивката за Девин пак спрях, за да замеря акумолатора. Това, което видях, ме уплаши. Напрежението беше паднало с повече от половин волт спрямо предното измерване, което не беше много отдавна. Беше под въпрос дали ще успеем да се доберем до Пловдив на собствен ход. Никакви фарове и никакви габарити повече!

За наш късмет по пътя от Девин за Кричим нямаше много коли по това време. Продължих да си карам внимателно, но все пак възможно по-бързо, колкото позволяват условията. По едно време настигнахме една кола, шофьорът на която изглежда познаваше пътя и на по-опасните места минаваше по-бавно, а където може — по-бързо. На моменти дори си позволяваше по-висока скорост, отколкото аз бих, имайки предвид, че не познавам пътя. И все пак беше внимателен, така че реших да му се доверя и ето че се сдобих с другарче, зад което да карам.

По пътя надолу имаше много паднали камъни. А край долната част на язовир Въча и край язовир Кричим, дори имаше по-сериозни наслоявания скреж (интересно защо по-нависоко, близо до Девин нямаше). На някои завои колата осезаемо се пързаляше, но без да има риск от загуба на управлението. Човекът пред нас явно знаеше къде какви опасности се крият, защото съобразяваше много добре скоростта в различните участъци.

След като минахме по стената на язовир Кричим, се появи мъгла, която постепенно се сгъсти докато стигнем до град Кричим. Все така отблизо следвах другарчето си, което изглежда беше в нашата посока. Затова си позволих още известно време да карам без фарове, докато движението не стана по-интензивно. Накрая се реших да ги включа — Пловдив вече не беше толкова далече, а и не си струваше риска някой да ни отнесе, защото не ни е видял.

Беше към девет и половина, когато влязохме в Пловдив. Там някъде след един светофар ни чакаше Дечо — приятел на баща ми от Пловдив. Той ни заведе до сервиза, където ни беше уредил час в събота сутринта, за което — специални благодарности! Оставихме колата там, а той ни стовари с неговата в центъра на Пловдив.

Решихме, че сме гладни, мернахме едно място, където пишеше Годзила и влязохме. Поръчахме си по един чай и по една пица за обяд, нищо че едва минаваше десет сутринта. Бяхме станали отдавна, така че за нас си беше обяд. Останах много доволен от обслужването, което получихме там. Сервитьорките бяха едни такива усмихнати, без в същото време да се подмазват много. Виша нещо не хареса храната, но аз бях толкова гладен, че не обърнах много внимание на вкуса…

След като напълнихме стомасите, се разходихме из стария град. Посетихме и етнографския музей. Интересно е да се види как са живели българите преди повече от сто години, как са се обличали, как са се изхранвали, къде са спали…

Качихме се на върха на Рахат тепе, откъдето би се открила хубава гледка, ако я нямаше мъглата, която междувременно бе започнала да се вдига. Тъкмо продължихме разходката си в стария град, когато се обади Дечо, че колата е готова и идва да ни вземе. Час по-късно вече бяхме оставили Пловдив далеч зад нас, отправили се обратно към Доспат.

По пътя на връщане нямахме проблеми. В около два часа тъкмо бяхме подминали Кричим и продължавахме по пътя си нагоре. Местата, които сутринта бяха покрити с хлъзгава скреж, сега бяха просто мокри и можеше да се поддържа доста по-добра скорост. Към четири и половина успешно пристигнахме обратно в Доспат. Отново измерих напрежението на акумолатора. Сега показанията бяха далеч по-задоволителни, въпреки че през цялото време навръщане бяхме карали на фарове.

Прибрах се в стаята доволен. Въпреки рисковете, бяхме успели да стигнем до Пловдив, където пък успешно бяха оправили колата за няколко часа. Бяха сменили реле-регулатора с нов, който очевидно работеше добре. Хапнахме в ресторанта на хотела и се прибрахме в стаята да си доспим.

Събудихме се тъкмо навреме за празничната вечеря. Слязохме долу в ресторанта, където, както можехме да очакваме, ни посрещнаха с чалга. Добре, че Орлин подкани DJ-я да смени малко репертоара, че инак цяла вечер щяха да ни надуват главата с чалгия. Наистина, смениха за известно време. Пуснаха малко рок, малко ретро, дори имаше няколко хора, но после пак се върнаха на чалгата. Няколко човека от нашата компания доста добре играеха на хората. Имаше, разбира се, много приказки, много снимки. Като цяло беше доста забавно. По-неиздръжливите на чалга след като си изядохме основното ядене, се качихме горе в стаята, където щеше да бъде купонът тази вечер.

За съжаление отново не можех да остана много, защото и този ден, също като предния, бях уморен и недоспал, а на следващия отново ме чакаше дълго шофиране. Този път обратно към София.

Отново „следва продължение“, но този път последното…

Частите до момента:

• Осми декември край Доспат — част I
• Осми декември край Доспат — част II
• Осми декември край Доспат — част III

Случвало ли ви се е да се събудите с някоя мелодия в главата си и тя да ви съпътства през деня? На мен ми се случва понякога. Днес е един от малкото такива дни. В момента в главата ми звучи Passion Rules The Game на Scorpions, въпреки че не съм я слушал от миналата година или всъщност отпреди около седмица.

Може би причината е, че вчерашният ми ден беше начертан предимно от емоциите и спонтанните решения. Получи се истинско приключение, при това много приятно. Няма да се опитвам да го описвам тук, не ми е това целта. А и надали ще се остави току-така да го поставя в рамките на думите си.

Другаде ми е мисълта. Полезно е понякога да направиш нещо различно, нещо почти неразумно, нещо, което не би направил всеки ден. Да го направиш спонтанно и дори да нямаш идея как точно ще свърши. Прогонва за момент сивотата на ежедневието и разчиства малко място за вдъхновение и креативност. Глътка въздух.

Добре е понякога да се оставяме да ни водят чувствата. Разбира се, не бива да се прекалява, защото тогава се превръщаме от хора в първосигнално реагиращи същества. Но къде е границата?

Има и друго. Когато правим нещо, то се получава най-добре, когато в него сме вложили много страст и много чувства. Всъщност единствено тогава това нещо има смисъл за нас…

Снежинките от вчера валяха неуморно цял ден и цяла нощ. До тази сутрин бяха успели да затрупат всичко. Беше приятно студено. Само колкото да ти поруменеят бузките.

Никой не беше минавал по тротоара на улицата, която отиваше към спирката. Воден от детската си радост от пухкавия, пресен сняг, реших да проправя партина. Първата ми за тази година. Ей, голям е кеф да газиш в мекия сняг! Докато стигнах до спирката обаче, се бях задъхал прилично. Скоро след това дойде автобусът, който за мой „късмет“ се оказа Икарус. Едвам издрапа няколкото баира по пътя. Помислих, че ще заседне някъде.

След около четиредесет минути „приятно“ возене и още малко газене в снега, пристигнах почти навреме за лекции. Оказа се, че с колегата сме от малкото луди, решили в този снежен, мързелив, следпразничен ден да се замъкнат до Факултета¹. Някои от преподавателите ни не бяха толкова ненормални като нас и си бяха останали вкъщи. Затова пък с Николай направихме партина между Факултета и института по лазерна техника. Той не беше много радостен от това, но аз отново бях щастлив пак да погазя в снега.

Отидохме до БАН на 4-ти километър за лекцията по холография, където ми хрумна идеята да се връщам пеша от Дианабат до вкъщи. Речено-сторено. След като свърши лекцията, тръгнахме с Николай към Дианабат.

На един пешеходен светофар заварихме едно черно куче да стои седнало в снега. Натиснах бутона, колите спряха и тръгнахме да пресичаме. Кучето явно е чакало да светне зелено, защото и то пресече. Умно куче. Изпратих Николай до блока му и си продължих по пътя. Тъкмо бях влязал в гората, когато усетих стъпки зад себе си. Обърнах се и видях едно черно куче. Същото куче, с което бяхме пресекли на светофара. Имах си спътник. Дори тичаше напред-назад по пътеката и със зъбите си чупеше пръчки от затрупаните със сняг храсти. Пресякохме внимателно Симеоновско шосе и навлязахме в Ловния парк.

Там по принцип е спокойно и хора почти не минават. Шосето остана далеч зад нас и стана тихо. Чуваше се само скърцащият звук на пресен сняг, стъпкан от обувките ми. Кучето беше престанало да търчи и ходеше бавно като мен. Спрях. Падащият сняг заглушаваше шума на града и беше дори по-тихо от обикновено. Спомних си пак снежинките от вчерашната утрин. Бяха толкова красиви и невинни. Падаха и се топяха почти веднага. Сега бяха пак така красиви, но вече не се топяха, а се трупаха. Oбърнах лице към небето и останах така известно време. Същите малки снежинки отново падаха по лицето ми и лекичко го щипеха. Отново беше уютно студено и спокойно тихо. Нямаше с кой да споделя хубавия момент, а така ми се искаше…

Опомних се, кучето беше седнало кротко в снега и чакаше да продължим по пътя си. За момент дори бях забравил за присъствието му, толкова тихо седеше. Е, оказа се, че все пак съм споделил момента с някого. Продължихме все така бавно по пътя си и не след дълго стигнахме до Хладилника. Минахме през квартала и влязахме в Южния парк.

Беше доста приятно. Дърветата бяха целите в сняг и дори още продължаваше все така да се сипе от небето. Имаше доста хора. Много майки и бащи бяха завели децата си да се спускат с шейни. Кучето все така вървеше край мен, реших, че ще ме следва до вкъщи и се чудех какво да го правя. Както си мислих за това и кучето взе, че ме изостави и хукна подир други хора, в друга посока.

Потънах отново в мисли, но за разлика от друг път, сега предимно приятни. Така замислен и може би малко замечтан, лека-полека се прибрах от Южния парк до вкъщи. Изгазих още доста сняг. Проправих тук-там още няколко партини. Когато си стигнах до квартала, ушите ми горяха, а краката ме наболяваха от ходене. Бях вървял около два часа и половина в снега.

Почти се бях прибрал, когато със задоволство видях, че партината, която бях направил сутринта по тротоара към спирката, е отъпкана. Влязах вкъщи, а от огледалото в коридора ме гледаше снежен човек, косата му си имаше калпак от сняг. Изтръсках снега от себе си и си направих чай…

1. Когато казвам „Факултета“, разбира се, имам предвид физическия факултет на Софийски Университет. [↩]

Няма да правя някаква подробна равносметка за изминалата година. Само ще кажа, че за мен като цяло беше неприятна. През повечето време бях потънал в разни мрачни мисли. Имаше, разбира се, и хубави моменти, случиха се и хубави неща. Завърших успешно бакалавърската си степен, запознах се с чудесни хора, научих малко повече за себе си и опознах по-добре някои от близките си.

Посрещнах новата година при сестра си. Не бях много в настроение за купони, но на този си прекарах повече от чудесно. Надхвърли очакванията ми многократно и се радвам много, че отидох. Гледката на София от високо в новогодишната нощ е страхотна. Изпратих старата година с широка усмивка и сега с нетърпение чакам да видя какво ще ми поднесе новата.

Първият ден от новата година започна с едни малки снежинки, носещи се насам-натам. Полепваха по косата и се топяха по бузите ѝ…

Това е втората част от разказа за тазгодишния осми декември. Първата се намира тук.

Тъкмо се настанихме и се канехме да ходим да си потърсим нещо за ядене, когато автобусът с останалите от групата пристигна. Разпределиха се по стаите и почти всички вкупом тръгнахме към язовира. Ники и Виша бяха малко разочаровани, че няма да ходим веднага да ядем, но мисля, че и те останаха доволни от малката разходка.

Язовирът е на около десет минутки от хотела, в който бяхме отседнали. Мястото е страхотно, през лятото сигурно ще е още по-красиво. Не си падам по рибарството, а и по рибата не си падам осбено, но бих отишъл пак да се порадвам на язовира и на Родопите. Чувството да си там е малко необичайно. Тогава не му обърнах много внимание, но сега като се върна назад, разбирам какво е — спокойствие. Спокойствие, каквото няма никъде в големия град, няма го и край морето лятно време. Има го само високо в планината, далеч от големите градове. Толкова сме свикнали с ускореното темпо на живота, че когато е спокойно, се чувстваме странно. За някои е дори некомфортно, но не и за мен. Обичам спокойствието и го предпочитам пред шума и навалицата. Тогава не успях да го усетя истински, само го долових като нещо необичайно. Не се спрях да се замисля, вместо това се спуснах към брега. Разходихме се край него малко. Някои правиха снимки, други играха с кучетата наоколо, трети се гонеха. Забавно беше…

Половин час по-късно се запътихме обратно към хотела. На връщане реших да проверя как е акумолатора на колата и минах през паркинга на хотела. „Магическото око“ не светеше в зелено, както би трябвало, ако акумолатора е добре зареден. При нормална ситуация след 4-5 часа каране би трябвало да е напълно зареден, значи имаме сериозен проблем. Извадих мултиметъра, показа ми около 11,8 V — ужас! Напрежението трябва да е поне с волт отгоре! Запалих и отидох пак да измеря — 11,7 V, вдигнах оборотите с надеждата да видя покачване на напрежението. Какво ти! Вместо да се повиши, падна още повече — до около 11,5 V… От време на време ми се мяркаше 11,9 V, но и това е трагично. За сведение, при работещ двигател, независимо от оборотите, напрежението на акумолатора трябва да е между 13,5 и 14V. Полазиха ме ледени тръпки. А ако не успеем да се приберем при това положение? Звъннах на бащата да го уведомя за тревожната ситуация. Обмислихме варианти да потърся сервиз в градчето, където да оправят алтернатора или просто да ми заредят акумолатора, или дори да си купя акумолатор за из път…

Прибрах се в хотела и съобщих лошите новини на останалите пътници в колата — Виша, Ники, Дани и Орлин. Попритесниха се малко, но май не колкото мен. Обсъдихме и с тях вариантите за действие като не стигнахме до окончателно решение, за което, разбира се, на мен се падаше тежката дума. Вместо да го мислим повече, решихме да идем да хапнем. На пълен стомах решения се взимат по-лесно.

Тръгнахме отново всички по уличките на Доспат, но вместо пред някоя кръчма, се озовахме на язовирната стена. Разбира се, постояхме малко там, но в настъпващия сумрак не успях да огледам добре мястото. Тъкмо бях забравил за колата, когато баща ми се обади с предложение на другия ден рано сутринта да тръгнем за Пловдив, да оправят там колата, след което следобед да се приберем обратно в Доспат. Идеята ми се стори малко налудничава и рискована, затова си оставих малко време да я обмисля. Поговорих си пак с другите относно проблема. Всички ме подкрепиха, независимо от решението, което щях да взема. Виша и Ники дори се съгласиха да дойдат с мен, ако реша, че ще ходя до Пловдив. Дани пък категорично заяви, че няма да ме пусне да пътувам сам и ако трябва, щяла да дойде с мен. Благодаря ви много!

Е, озовахме се най-сетне в една кръчма, която на пръв поглед изглеждаше доста невзрачно и дънеше някаква гадна чалга, но въпреки това седнахме. Нямахме голям избор, защото това беше единствената кръчма, която видяхме по време на кратката си разходка из града, а вече беше късно да търсим друга. А и вероятността да намерим нещо по-прилично стабилно клонеше към нула. Примирихме се и седнахме. Бяхме около двадест човека. Хората се оказаха доста любезни и ни помогнаха да преместим масите една до друга. Когато ги помолихме да ни сменят музиката, дори ни пуснаха разни ретро хитове. По-късно пък разбрах, че са извикали извънредно още един сервитьор. Менюто беше доста разнообразно, но цените бяха подозрително ниски. Много по-ниски от евтините заведения в София. Затова с Ники и Виша подходихме с известна доза предпазливост и си поръчахме по-безопасни неща за хапване. Подозренията ни се оказаха абсолютно неоправдани. Храната беше по-вкусна от повечето ресторанти в София, където съм бил. Личеше си например, че картофите бяха истински и пържени на момента, а не като бланшираните боклуци, които ти сервират на другите места. Не бяха само картофите — всичко, което опитах, беше вкусно! Към обслужването също нямам никакви забележки. То също беше по-добро от повечето заведения в София, където обикновено сядаме. Сервитьорите не бяха намръщени, в същото време на лицата им не висяха изкуствени усмивки. Единствената ми забележка е чалгата, която звучеше в началото и към която се опитаха да се върнат след едно-две хора. Май видяха, че не сме особено доволни и пак зазвучаха ретро мелодии. Въобще, настроението на всички ни се приповдигна. На излизане на мястото на невзрачната кръчма виждах един хубав ресторант, където съм похапнал вкусно и съм си прекарал добре. Чувство, което малко заведения в София са ми оставяли.

По-късно вечерта се предвиждаше купон в една от стаите. Но някъде по време на хапването бях взел решението, че на другия ден ще ходим в Пловдив. Трябваше да станем рано-рано — още в 6:00, за да можем до около 9:30 да сме там. Предната вечер не бях спал много, денят се беше оказал доста дълъг, а и следващия ден се очертаваше да е такъв, така че не ми се полагаше много престой на партито. Все пак постоях, порадвах се на музиката и на хората и малко след полунощ се прибрах в стаята да поспя.

Следва продължение…

Частите до този момент:

• Осми декември край Доспат — част I
• Осми декември край Доспат — част II

Започнах да пиша за ходенето до Доспат по случай студентския празник, но май разказът ще се окаже твърде дълъг за един пост. Затова реших да го разделя на няколко части. И така, ето първата от тях.

Може би всеки разбира празника на студентите по свой си начин. Безсмислено е да изброявам различните възгледи, не ми е и това целта. Няма и да се опитвам да давам някакво „правилно“ тълкуване на празника — такова според мен не съществува. Тук само ще опитам да опиша личните си възприятия и впечатления. За мен осми декември е специален празник.

Всъщност, когато говоря за Осми, обикновено имам предвид не е един ден, а два, дори май по-често три дена около тази дата. За мен това са няколко дни в годината, през които с близки приятели отиваме на място, където не сме били до този момент. Попътно посещаваме интересни места, като например различни културни или природни забележителности. Винаги научаваме по нещо ново за страната, в която живеем или за нейната природа. Въобще осми декември дава чудесна възможност човек да обогати общата си култура, при това да го направи с хора, които са му близки и, разбира се, да купонясва с приятна компания една или две поредни вечери… Така разбирам аз този празник. Винаги се стремя за мен да е такъв и май досега се е получавало. Осми декември е сред любимите ми празници.

Тази година ходихме в Доспат… Ще стигна и до там, но първо малко предистория. Имаше си ги, разбира се, обичайните проблеми по организацията — избора и намирането на подходящи оферти, събирането на пари, резервациите и така нататък — това май е нещо нормално.

Около седмица по-рано започнах да приготвям колата за път. Тя има склонност да прави проблеми точно преди дълго планувани пътувания, затова реших отрано да проверя всичко, за което се сетя. То бяха проверки на антифриза, на маслото в двигателя, на масло в скоростната кутия, на спирачна течност, на акумолатора, на налягането в гумите; тестове как се държи колата на хлъзгав път, тест на спирачките; сухи тренировки по слагане на вериги… Въобще всичко, за което успях да предположа, че е критично или пък не чак толкова, но все пак важно. Останах що-годе доволен от всички показатели. Само акумолаторът ми се видя малко поразреден, затова го свалих и с баща ми го заредихме, премерихме му дори плътността на електролита. Видя ни се малко подозрително, че се е разредил. Все пак решихме да го отдадем на градското каране — палиш, караш малко, висиш дълго време по задръстванията със запалени фарове и той просто не успява да се зареди. Все пак го наблюдавах до петък, когато трябваше да заминем, всичко ми се виждаше горе-долу в нормите, но реших все пак да си взема мултиметъра, за да проверявам акумолатора от време на време.

Както и да е, тръгнахме рано сутринта в петък. Докато излезем от София обаче, заради задръстванията, стана 9:30. Направихме кратки паузи в Пазарджик и малко преди Пещера. Някъде към 12 без малко пристигнахме успешно в Батак, където вече имаше сериозно количество сняг, даже в самото градче видях поне две коли с вериги. Имахме доброто желание да разгледаме костницата и музея там, но хората тъкмо излизаха в обедна почивка. Ние решихме, че няма да ги чакаме да се върнат и си поехме по пътя. На разклона за Доспат реших да сложа веригите. Сигурно ми е отнело поне половин час, но като се има предвид, че бях слагал само веднъж пред къщи едната верига и то на тъмно, пак добре горе-долу.

Заради снега и веригите карах бавничко, затова пък имахме възможността да се любуваме на приказно снежни гледки. Навсякъде, докъдето ти стига погледа, големи, внушителни борове, целите отрупани със сняг. Тук-там се ширят поляни заобиколени от същите величествени дървета. Зимното слънце пече, а всичко наоколо е покрито от оня пухкавия, чистия, белия сняг. Минахме покрай няколко язовира. Единият, по чиято стена минаваше пътя, ни се видя доста голям и дори поспряхме да му се порадваме. Водата беше като огледало, а в него се оглеждаха обиколилите го дървета и слънцето. Много красиво място, но вече се прокрадваше нетърпението да пристигнем, така че си продължихме по пътя. Пак величествени борове, големи поляни, реки и поточета, много бял и недокоснат сняг… Всичко около нас беше един много красив, снежен планински пейзаж. Още малко по този живописен път и пред нас се откри долината на язовир Доспат. Тя ни посрещна много с топлина и ярко зимно слънце. Нямаше сняг, а пътя беше чист и почти сух. Язовирите, които бяхме видели до момента, изглеждаха като малки планински езерца в сравнение с Доспат. Самото градче се беше сгушило сред дърветата някъде в ниското в другия край на долината.

Спуснахме се по пътя и след малко бяхме там. За всеобща радост първият хотел, който изникна пред очите ни, се оказа нашия…

Следва продължение…