Това е третата част на разказа за осмодекемврийските ми премеждия тази година. Ето ги първата и втората част.
Събудих се малко преди да звънне часовника, въпреки че петте часа сън не бяха достатъчни, за да отмият умората от вчерашния дълъг ден. Станах и влязох да се измия. Виша и Ники станаха с алармата, малко след мен. Оправихме се и слязохме при колата. Разбира се, беше цялата в скреж. Замерих акумолатора. Както можеше да се очаква, стойностите не бяха по-добри от вчерашния ден. Все пак за щастие нямахме проблеми с паленето. Когато потеглихме, все още беше тъмно, затова не можех да си позволя да карам без фарове или на габарити. Пътя блещукаше на светлината на фаровете, което подсказваше, че и той е покрит със скреж и вероятно е доста хлъзгав. Трябваше да се внимава.
Малко след като излязохме от Доспат, започна да се развиделява, а пътят започна да се вижда и без фарове. Минах на габарити, но след като се разминахме с една кола, на която ѝ видях само фаровете, реших, че ще е по-добре да включвам на къси, когато се разминавам с коли, поне докато стане по-светло. След един завой спряхме, за да проверя как е акумолатора. Стори ми се, че е вдигнал малко напрежението и все пак показанията никак не бяха задоволителни. За да пестим ток, не пуснахме музика и дори вентилаторът на парното стоеше изключен, така че си пътувахме на хладно.
На някои завои се усещаше, че колата се пързаля, така че подкарах по-бавно, въпреки че ми се искаше да стигнем до Пловдив колкото може по-бързо. Ники наблюдаваше показанията на GPS-а и предупреждаваше за по-острите завои, които предстоят. Така можех да карам по-бързо на правите участъци и да намалявам отдалеч, когато наближим някой по-неприятен завой. И все пак не биваше да се доверяваме сляпо на GPS-а.
Малко преди да достигнем отбивката за Девин пак спрях, за да замеря акумолатора. Това, което видях, ме уплаши. Напрежението беше паднало с повече от половин волт спрямо предното измерване, което не беше много отдавна. Беше под въпрос дали ще успеем да се доберем до Пловдив на собствен ход. Никакви фарове и никакви габарити повече!
За наш късмет по пътя от Девин за Кричим нямаше много коли по това време. Продължих да си карам внимателно, но все пак възможно по-бързо, колкото позволяват условията. По едно време настигнахме една кола, шофьорът на която изглежда познаваше пътя и на по-опасните места минаваше по-бавно, а където може – по-бързо. На моменти дори си позволяваше по-висока скорост, отколкото аз бих, имайки предвид, че не познавам пътя. И все пак беше внимателен, така че реших да му се доверя и ето че се сдобих с другарче, зад което да карам.
По пътя надолу имаше много паднали камъни. А край долната част на язовир Въча и край язовир Кричим, дори имаше по-сериозни наслоявания скреж (интересно защо по-нависоко, близо до Девин нямаше). На някои завои колата осезаемо се пързаляше, но без да има риск от загуба на управлението. Човекът пред нас явно знаеше къде какви опасности се крият, защото съобразяваше много добре скоростта в различните участъци.
След като минахме по стената на язовир Кричим, се появи мъгла, която постепенно се сгъсти докато стигнем до град Кричим. Все така отблизо следвах другарчето си, което изглежда беше в нашата посока. Затова си позволих още известно време да карам без фарове, докато движението не стана по-интензивно. Накрая се реших да ги включа – Пловдив вече не беше толкова далече, а и не си струваше риска някой да ни отнесе, защото не ни е видял.
Беше към девет и половина, когато влязохме в Пловдив. Там някъде след един светофар ни чакаше Дечо – приятел на баща ми от Пловдив. Той ни заведе до сервиза, където ни беше уредил час в събота сутринта, за което – специални благодарности! Оставихме колата там, а той ни стовари с неговата в центъра на Пловдив.
Решихме, че сме гладни, мернахме едно място, където пишеше Годзила и влязохме. Поръчахме си по един чай и по една пица за обяд, нищо че едва минаваше десет сутринта. Бяхме станали отдавна, така че за нас си беше обяд. Останах много доволен от обслужването, което получихме там. Сервитьорките бяха едни такива усмихнати, без в същото време да се подмазват много. Виша нещо не хареса храната, но аз бях толкова гладен, че не обърнах много внимание на вкуса…
След като напълнихме стомасите, се разходихме из стария град. Посетихме и етнографския музей. Интересно е да се види как са живели българите преди повече от сто години, как са се обличали, как са се изхранвали, къде са спали…
Качихме се на върха на Рахат тепе, откъдето би се открила хубава гледка, ако я нямаше мъглата, която междувременно бе започнала да се вдига. Тъкмо продължихме разходката си в стария град, когато се обади Дечо, че колата е готова и идва да ни вземе. Час по-късно вече бяхме оставили Пловдив далеч зад нас, отправили се обратно към Доспат.
По пътя на връщане нямахме проблеми. В около два часа тъкмо бяхме подминали Кричим и продължавахме по пътя си нагоре. Местата, които сутринта бяха покрити с хлъзгава скреж, сега бяха просто мокри и можеше да се поддържа доста по-добра скорост. Към четири и половина успешно пристигнахме обратно в Доспат. Отново измерих напрежението на акумолатора. Сега показанията бяха далеч по-задоволителни, въпреки че през цялото време навръщане бяхме карали на фарове.
Прибрах се в стаята доволен. Въпреки рисковете, бяхме успели да стигнем до Пловдив, където пък успешно бяха оправили колата за няколко часа. Бяха сменили реле-регулатора с нов, който очевидно работеше добре. Хапнахме в ресторанта на хотела и се прибрахме в стаята да си доспим.
Събудихме се тъкмо навреме за празничната вечеря. Слязохме долу в ресторанта, където, както можехме да очакваме, ни посрещнаха с чалга. Добре, че Орлин подкани DJ-я да смени малко репертоара, че инак цяла вечер щяха да ни надуват главата с чалгия. Наистина, смениха за известно време. Пуснаха малко рок, малко ретро, дори имаше няколко хора, но после пак се върнаха на чалгата. Няколко човека от нашата компания доста добре играеха на хората. Имаше, разбира се, много приказки, много снимки. Като цяло беше доста забавно. По-неиздръжливите на чалга след като си изядохме основното ядене, се качихме горе в стаята, където щеше да бъде купонът тази вечер.
За съжаление отново не можех да остана много, защото и този ден, също като предния, бях уморен и недоспал, а на следващия отново ме чакаше дълго шофиране. Този път обратно към София.
Отново „следва продължение“, но този път последното…