Навън

Това май е първото ми по-сериозно заиграване с компютъра навън. Започнах да го разхождам, откакто си получих новата раница, но досега не се е отваряла удобна възможност спокойно да си поцъкам.

То било голям кеф да си стоиш на удобна пейка под дълбоката сянка на явора с yori на коленете, да се разхождаш из виртуалното и да си щракаш по клавиатурата, пишейки си не особено умен пост...

Както сигурно си личи, не се занимавам с нещо особено полезно, но пък е приятно. Въздухът е далеч по-свеж, отколкото в задушната стая. Птички чуруликат, други пък направо врещят, докато се носят като стрели из въздуха, ловувайки вечерята си. Вятърът пък си играе с листата на дърветата. А липата цъфти... Обичам аромата на липа.

Скоро ще поотминат задръстванията и ще се прибера спокойно.

Следсесийно

Най-сетне свърши тази сесия за мен. Формално изглежда, че е най-успешната до този момент, но не мога да кажа, че съм особено доволен от себе си, а личното удовлетворение е по-важно от всяка оценка. Установих, че имам твърде много пропуски от предишни години. Ще трябва да ги попълня, ако ще поемам сериозно по този път. А това вече не изглежда така малко вероятно, както преди година-две-три.

Сега, след като ми се махнаха от главата всякакви изпити, реферати, протоколи и други, ще мога да се позанимая с по-приятни неща, които оставях на по-заден план, като този блог например. Е, за нула време ще ме връхлети вторият семестър, заедно с куп други нови и отложени ангажименти, но поне няколко дена ще ми е по-широко около врата, надявам се.

Ще гледам да прекарвам колкото може повече време на открито, особено когато е слънчево и приятно топло. Все по-често ще ходя с колело на лекции. Сезонът отдавна започна.

Настроенията на Баба Марта

Изглеждаше само безобидно мрачно...

Започна да роси точно, когато трябваше да изляза с колелото. Помислих, че ще спре, но вместо това дъждът се засили. За нула време станах вир вода, а гумите нахвърляха по мене де що кал и мръсотия имаше по улицата. Май трябва да си купя калници най-сетне.

Не бях минал и една трета от пътя, когато реших, че не е чак толкова задължително да стигна, където бях тръгнал, затова се прибрах. Когато стигнах до вкъщи, отново само росеше. И ето сега, час и половина по-късно, се блещя почти сърдито на намигащото ми слънце.

Май чувам как отнякъде Баба Марта се смее...