January 2008

Понеже този блог, както сигурно личи по домейна и името му, е посветен на sense-а¹, но не и на AdSense, няма как да пропусна да добавя и щипка nonSense. Получи се твърде голямо скупчване на думичката sense, но това е търсен ефект. Може би ще намерите някъде противоречие, но това също е нарочно.

1. Това не е така, вж подзаглавието — б.а. [↩]

Това е третата част на разказа за осмодекемврийските ми премеждия тази година. Ето ги първата и втората част.

Събудих се малко преди да звънне часовника, въпреки че петте часа сън не бяха достатъчни, за да отмият умората от вчерашния дълъг ден. Станах и влязох да се измия. Виша и Ники станаха с алармата, малко след мен. Оправихме се и слязохме при колата. Разбира се, беше цялата в скреж. Замерих акумолатора. Както можеше да се очаква, стойностите не бяха по-добри от вчерашния ден. Все пак за щастие нямахме проблеми с паленето. Когато потеглихме, все още беше тъмно, затова не можех да си позволя да карам без фарове или на габарити. Пътя блещукаше на светлината на фаровете, което подсказваше, че и той е покрит със скреж и вероятно е доста хлъзгав. Трябваше да се внимава.

Малко след като излязохме от Доспат, започна да се развиделява, а пътят започна да се вижда и без фарове. Минах на габарити, но след като се разминахме с една кола, на която ѝ видях само фаровете, реших, че ще е по-добре да включвам на къси, когато се разминавам с коли, поне докато стане по-светло. След един завой спряхме, за да проверя как е акумолатора. Стори ми се, че е вдигнал малко напрежението и все пак показанията никак не бяха задоволителни. За да пестим ток, не пуснахме музика и дори вентилаторът на парното стоеше изключен, така че си пътувахме на хладно.

На някои завои се усещаше, че колата се пързаля, така че подкарах по-бавно, въпреки че ми се искаше да стигнем до Пловдив колкото може по-бързо. Ники наблюдаваше показанията на GPS-а и предупреждаваше за по-острите завои, които предстоят. Така можех да карам по-бързо на правите участъци и да намалявам отдалеч, когато наближим някой по-неприятен завой. И все пак не биваше да се доверяваме сляпо на GPS-а.

Малко преди да достигнем отбивката за Девин пак спрях, за да замеря акумолатора. Това, което видях, ме уплаши. Напрежението беше паднало с повече от половин волт спрямо предното измерване, което не беше много отдавна. Беше под въпрос дали ще успеем да се доберем до Пловдив на собствен ход. Никакви фарове и никакви габарити повече!

За наш късмет по пътя от Девин за Кричим нямаше много коли по това време. Продължих да си карам внимателно, но все пак възможно по-бързо, колкото позволяват условията. По едно време настигнахме една кола, шофьорът на която изглежда познаваше пътя и на по-опасните места минаваше по-бавно, а където може — по-бързо. На моменти дори си позволяваше по-висока скорост, отколкото аз бих, имайки предвид, че не познавам пътя. И все пак беше внимателен, така че реших да му се доверя и ето че се сдобих с другарче, зад което да карам.

По пътя надолу имаше много паднали камъни. А край долната част на язовир Въча и край язовир Кричим, дори имаше по-сериозни наслоявания скреж (интересно защо по-нависоко, близо до Девин нямаше). На някои завои колата осезаемо се пързаляше, но без да има риск от загуба на управлението. Човекът пред нас явно знаеше къде какви опасности се крият, защото съобразяваше много добре скоростта в различните участъци.

След като минахме по стената на язовир Кричим, се появи мъгла, която постепенно се сгъсти докато стигнем до град Кричим. Все така отблизо следвах другарчето си, което изглежда беше в нашата посока. Затова си позволих още известно време да карам без фарове, докато движението не стана по-интензивно. Накрая се реших да ги включа — Пловдив вече не беше толкова далече, а и не си струваше риска някой да ни отнесе, защото не ни е видял.

Беше към девет и половина, когато влязохме в Пловдив. Там някъде след един светофар ни чакаше Дечо — приятел на баща ми от Пловдив. Той ни заведе до сервиза, където ни беше уредил час в събота сутринта, за което — специални благодарности! Оставихме колата там, а той ни стовари с неговата в центъра на Пловдив.

Решихме, че сме гладни, мернахме едно място, където пишеше Годзила и влязохме. Поръчахме си по един чай и по една пица за обяд, нищо че едва минаваше десет сутринта. Бяхме станали отдавна, така че за нас си беше обяд. Останах много доволен от обслужването, което получихме там. Сервитьорките бяха едни такива усмихнати, без в същото време да се подмазват много. Виша нещо не хареса храната, но аз бях толкова гладен, че не обърнах много внимание на вкуса…

След като напълнихме стомасите, се разходихме из стария град. Посетихме и етнографския музей. Интересно е да се види как са живели българите преди повече от сто години, как са се обличали, как са се изхранвали, къде са спали…

Качихме се на върха на Рахат тепе, откъдето би се открила хубава гледка, ако я нямаше мъглата, която междувременно бе започнала да се вдига. Тъкмо продължихме разходката си в стария град, когато се обади Дечо, че колата е готова и идва да ни вземе. Час по-късно вече бяхме оставили Пловдив далеч зад нас, отправили се обратно към Доспат.

По пътя на връщане нямахме проблеми. В около два часа тъкмо бяхме подминали Кричим и продължавахме по пътя си нагоре. Местата, които сутринта бяха покрити с хлъзгава скреж, сега бяха просто мокри и можеше да се поддържа доста по-добра скорост. Към четири и половина успешно пристигнахме обратно в Доспат. Отново измерих напрежението на акумолатора. Сега показанията бяха далеч по-задоволителни, въпреки че през цялото време навръщане бяхме карали на фарове.

Прибрах се в стаята доволен. Въпреки рисковете, бяхме успели да стигнем до Пловдив, където пък успешно бяха оправили колата за няколко часа. Бяха сменили реле-регулатора с нов, който очевидно работеше добре. Хапнахме в ресторанта на хотела и се прибрахме в стаята да си доспим.

Събудихме се тъкмо навреме за празничната вечеря. Слязохме долу в ресторанта, където, както можехме да очакваме, ни посрещнаха с чалга. Добре, че Орлин подкани DJ-я да смени малко репертоара, че инак цяла вечер щяха да ни надуват главата с чалгия. Наистина, смениха за известно време. Пуснаха малко рок, малко ретро, дори имаше няколко хора, но после пак се върнаха на чалгата. Няколко човека от нашата компания доста добре играеха на хората. Имаше, разбира се, много приказки, много снимки. Като цяло беше доста забавно. По-неиздръжливите на чалга след като си изядохме основното ядене, се качихме горе в стаята, където щеше да бъде купонът тази вечер.

За съжаление отново не можех да остана много, защото и този ден, също като предния, бях уморен и недоспал, а на следващия отново ме чакаше дълго шофиране. Този път обратно към София.

Отново „следва продължение“, но този път последното…

Частите до момента:

• Осми декември край Доспат — част I
• Осми декември край Доспат — част II
• Осми декември край Доспат — част III

Случвало ли ви се е да се събудите с някоя мелодия в главата си и тя да ви съпътства през деня? На мен ми се случва понякога. Днес е един от малкото такива дни. В момента в главата ми звучи Passion Rules The Game на Scorpions, въпреки че не съм я слушал от миналата година или всъщност отпреди около седмица.

Може би причината е, че вчерашният ми ден беше начертан предимно от емоциите и спонтанните решения. Получи се истинско приключение, при това много приятно. Няма да се опитвам да го описвам тук, не ми е това целта. А и надали ще се остави току-така да го поставя в рамките на думите си.

Другаде ми е мисълта. Полезно е понякога да направиш нещо различно, нещо почти неразумно, нещо, което не би направил всеки ден. Да го направиш спонтанно и дори да нямаш идея как точно ще свърши. Прогонва за момент сивотата на ежедневието и разчиства малко място за вдъхновение и креативност. Глътка въздух.

Добре е понякога да се оставяме да ни водят чувствата. Разбира се, не бива да се прекалява, защото тогава се превръщаме от хора в първосигнално реагиращи същества. Но къде е границата?

Има и друго. Когато правим нещо, то се получава най-добре, когато в него сме вложили много страст и много чувства. Всъщност единствено тогава това нещо има смисъл за нас…

Снежинките от вчера валяха неуморно цял ден и цяла нощ. До тази сутрин бяха успели да затрупат всичко. Беше приятно студено. Само колкото да ти поруменеят бузките.

Никой не беше минавал по тротоара на улицата, която отиваше към спирката. Воден от детската си радост от пухкавия, пресен сняг, реших да проправя партина. Първата ми за тази година. Ей, голям е кеф да газиш в мекия сняг! Докато стигнах до спирката обаче, се бях задъхал прилично. Скоро след това дойде автобусът, който за мой „късмет“ се оказа Икарус. Едвам издрапа няколкото баира по пътя. Помислих, че ще заседне някъде.

След около четиредесет минути „приятно“ возене и още малко газене в снега, пристигнах почти навреме за лекции. Оказа се, че с колегата сме от малкото луди, решили в този снежен, мързелив, следпразничен ден да се замъкнат до Факултета¹. Някои от преподавателите ни не бяха толкова ненормални като нас и си бяха останали вкъщи. Затова пък с Николай направихме партина между Факултета и института по лазерна техника. Той не беше много радостен от това, но аз отново бях щастлив пак да погазя в снега.

Отидохме до БАН на 4-ти километър за лекцията по холография, където ми хрумна идеята да се връщам пеша от Дианабат до вкъщи. Речено-сторено. След като свърши лекцията, тръгнахме с Николай към Дианабат.

На един пешеходен светофар заварихме едно черно куче да стои седнало в снега. Натиснах бутона, колите спряха и тръгнахме да пресичаме. Кучето явно е чакало да светне зелено, защото и то пресече. Умно куче. Изпратих Николай до блока му и си продължих по пътя. Тъкмо бях влязал в гората, когато усетих стъпки зад себе си. Обърнах се и видях едно черно куче. Същото куче, с което бяхме пресекли на светофара. Имах си спътник. Дори тичаше напред-назад по пътеката и със зъбите си чупеше пръчки от затрупаните със сняг храсти. Пресякохме внимателно Симеоновско шосе и навлязахме в Ловния парк.

Там по принцип е спокойно и хора почти не минават. Шосето остана далеч зад нас и стана тихо. Чуваше се само скърцащият звук на пресен сняг, стъпкан от обувките ми. Кучето беше престанало да търчи и ходеше бавно като мен. Спрях. Падащият сняг заглушаваше шума на града и беше дори по-тихо от обикновено. Спомних си пак снежинките от вчерашната утрин. Бяха толкова красиви и невинни. Падаха и се топяха почти веднага. Сега бяха пак така красиви, но вече не се топяха, а се трупаха. Oбърнах лице към небето и останах така известно време. Същите малки снежинки отново падаха по лицето ми и лекичко го щипеха. Отново беше уютно студено и спокойно тихо. Нямаше с кой да споделя хубавия момент, а така ми се искаше…

Опомних се, кучето беше седнало кротко в снега и чакаше да продължим по пътя си. За момент дори бях забравил за присъствието му, толкова тихо седеше. Е, оказа се, че все пак съм споделил момента с някого. Продължихме все така бавно по пътя си и не след дълго стигнахме до Хладилника. Минахме през квартала и влязахме в Южния парк.

Беше доста приятно. Дърветата бяха целите в сняг и дори още продължаваше все така да се сипе от небето. Имаше доста хора. Много майки и бащи бяха завели децата си да се спускат с шейни. Кучето все така вървеше край мен, реших, че ще ме следва до вкъщи и се чудех какво да го правя. Както си мислих за това и кучето взе, че ме изостави и хукна подир други хора, в друга посока.

Потънах отново в мисли, но за разлика от друг път, сега предимно приятни. Така замислен и може би малко замечтан, лека-полека се прибрах от Южния парк до вкъщи. Изгазих още доста сняг. Проправих тук-там още няколко партини. Когато си стигнах до квартала, ушите ми горяха, а краката ме наболяваха от ходене. Бях вървял около два часа и половина в снега.

Почти се бях прибрал, когато със задоволство видях, че партината, която бях направил сутринта по тротоара към спирката, е отъпкана. Влязах вкъщи, а от огледалото в коридора ме гледаше снежен човек, косата му си имаше калпак от сняг. Изтръсках снега от себе си и си направих чай…

1. Когато казвам „Факултета“, разбира се, имам предвид физическия факултет на Софийски Университет. [↩]

Няма да правя някаква подробна равносметка за изминалата година. Само ще кажа, че за мен като цяло беше неприятна. През повечето време бях потънал в разни мрачни мисли. Имаше, разбира се, и хубави моменти, случиха се и хубави неща. Завърших успешно бакалавърската си степен, запознах се с чудесни хора, научих малко повече за себе си и опознах по-добре някои от близките си.

Посрещнах новата година при сестра си. Не бях много в настроение за купони, но на този си прекарах повече от чудесно. Надхвърли очакванията ми многократно и се радвам много, че отидох. Гледката на София от високо в новогодишната нощ е страхотна. Изпратих старата година с широка усмивка и сега с нетърпение чакам да видя какво ще ми поднесе новата.

Първият ден от новата година започна с едни малки снежинки, носещи се насам-натам. Полепваха по косата и се топяха по бузите ѝ…