Снежно

Снежинките от вчера валяха неуморно цял ден и цяла нощ. До тази сутрин бяха успели да затрупат всичко. Беше приятно студено. Само колкото да ти поруменеят бузките.

Никой не беше минавал по тротоара на улицата, която отиваше към спирката. Воден от детската си радост от пухкавия, пресен сняг, реших да проправя партина. Първата ми за тази година. Ей, голям е кеф да газиш в мекия сняг! Докато стигнах до спирката обаче, се бях задъхал прилично. Скоро след това дойде автобусът, който за мой "късмет" се оказа Икарус. Едвам издрапа няколкото баира по пътя. Помислих, че ще заседне някъде.

След около четиредесет минути "приятно" возене и още малко газене в снега, пристигнах почти навреме за лекции. Оказа се, че с колегата сме от малкото луди, решили в този снежен, мързелив, следпразничен ден да се замъкнат до Факултета ((Когато казвам "Факултета", разбира се, имам предвид физическия факултет на Софийски Университет.)). Някои от преподавателите ни не бяха толкова ненормални като нас и си бяха останали вкъщи. Затова пък с Николай направихме партина между Факултета и института по лазерна техника. Той не беше много радостен от това, но аз отново бях щастлив пак да погазя в снега.

Отидохме до БАН на 4-ти километър за лекцията по холография, където ми хрумна идеята да се връщам пеша от Дианабат до вкъщи. Речено-сторено. След като свърши лекцията, тръгнахме с Николай към Дианабат.

На един пешеходен светофар заварихме едно черно куче да стои седнало в снега. Натиснах бутона, колите спряха и тръгнахме да пресичаме. Кучето явно е чакало да светне зелено, защото и то пресече. Умно куче. Изпратих Николай до блока му и си продължих по пътя. Тъкмо бях влязал в гората, когато усетих стъпки зад себе си. Обърнах се и видях едно черно куче. Същото куче, с което бяхме пресекли на светофара. Имах си спътник. Дори тичаше напред-назад по пътеката и със зъбите си чупеше пръчки от затрупаните със сняг храсти. Пресякохме внимателно Симеоновско шосе и навлязахме в Ловния парк.

Там по принцип е спокойно и хора почти не минават. Шосето остана далеч зад нас и стана тихо. Чуваше се само скърцащият звук на пресен сняг, стъпкан от обувките ми. Кучето беше престанало да търчи и ходеше бавно като мен. Спрях. Падащият сняг заглушаваше шума на града и беше дори по-тихо от обикновено. Спомних си пак снежинките от вчерашната утрин. Бяха толкова красиви и невинни. Падаха и се топяха почти веднага. Сега бяха пак така красиви, но вече не се топяха, а се трупаха. Oбърнах лице към небето и останах така известно време. Същите малки снежинки отново падаха по лицето ми и лекичко го щипеха. Отново беше уютно студено и спокойно тихо. Нямаше с кой да споделя хубавия момент, а така ми се искаше...

Опомних се, кучето беше седнало кротко в снега и чакаше да продължим по пътя си. За момент дори бях забравил за присъствието му, толкова тихо седеше. Е, оказа се, че все пак съм споделил момента с някого. Продължихме все така бавно по пътя си и не след дълго стигнахме до Хладилника. Минахме през квартала и влязахме в Южния парк.

Беше доста приятно. Дърветата бяха целите в сняг и дори още продължаваше все така да се сипе от небето. Имаше доста хора. Много майки и бащи бяха завели децата си да се спускат с шейни. Кучето все така вървеше край мен, реших, че ще ме следва до вкъщи и се чудех какво да го правя. Както си мислих за това и кучето взе, че ме изостави и хукна подир други хора, в друга посока.

Потънах отново в мисли, но за разлика от друг път, сега предимно приятни. Така замислен и може би малко замечтан, лека-полека се прибрах от Южния парк до вкъщи. Изгазих още доста сняг. Проправих тук-там още няколко партини. Когато си стигнах до квартала, ушите ми горяха, а краката ме наболяваха от ходене. Бях вървял около два часа и половина в снега.

Почти се бях прибрал, когато със задоволство видях, че партината, която бях направил сутринта по тротоара към спирката, е отъпкана. Влязах вкъщи, а от огледалото в коридора ме гледаше снежен човек, косата му си имаше калпак от сняг. Изтръсках снега от себе си и си направих чай...