daily

Замалко да пропусна да запиша нещо тук този месец. По някакъв особен начин лети времето около мен напоследък. Не достатъчно бързо, така че да е неусетно, но не и достатъчно бавно, така че да имам време за всички неща, които искам или трябва да свърша.

Е, поне най-накрая направих нещо, което от доста време си бях наумил — пуснах си фотоблог. Май се явява като компенсация за това, че не съм снимал сериозно от месеци. На музата и настроението ми за снимане сигурно им е омръзнало да не им обръщам внимание и вероятно са избягали някъде заедно, оставяйки ме сам с ежедневието ми. Надявам се скоро да се завърнат или ще ми се наложи да ги потърся някъде. Може би са отишли на планина? Искам и аз!

Съдържанието на фотоблога се разпространява свободно под същия лиценз, под който и този блог — Creative Commons Attribution. Някои снимки ще правят изключение от това правило, например портретите вероятно ще се разпространяват под друг, по-ограничителен CC лиценз (CC-NC-ND?).

Ъм, май това е за този месец, до другия! И да не забравите за изгрева утре!

Това май е първото ми по-сериозно заиграване с компютъра навън. Започнах да го разхождам, откакто си получих новата раница, но досега не се е отваряла удобна възможност спокойно да си поцъкам.

То било голям кеф да си стоиш на удобна пейка под дълбоката сянка на явора с yori на коленете, да се разхождаш из виртуалното и да си щракаш по клавиатурата, пишейки си не особено умен пост…

Както сигурно си личи, не се занимавам с нещо особено полезно, но пък е приятно. Въздухът е далеч по-свеж, отколкото в задушната стая. Птички чуруликат, други пък направо врещят, докато се носят като стрели из въздуха, ловувайки вечерята си. Вятърът пък си играе с листата на дърветата. А липата цъфти… Обичам аромата на липа.

Скоро ще поотминат задръстванията и ще се прибера спокойно.

Най-сетне свърши тази сесия за мен. Формално изглежда, че е най-успешната до този момент, но не мога да кажа, че съм особено доволен от себе си, а личното удовлетворение е по-важно от всяка оценка. Установих, че имам твърде много пропуски от предишни години. Ще трябва да ги попълня, ако ще поемам сериозно по този път. А това вече не изглежда така малко вероятно, както преди година-две-три.

Сега, след като ми се махнаха от главата всякакви изпити, реферати, протоколи и други, ще мога да се позанимая с по-приятни неща, които оставях на по-заден план, като този блог например. Е, за нула време ще ме връхлети вторият семестър, заедно с куп други нови и отложени ангажименти, но поне няколко дена ще ми е по-широко около врата, надявам се.

Ще гледам да прекарвам колкото може повече време на открито, особено когато е слънчево и приятно топло. Все по-често ще ходя с колело на лекции. Сезонът отдавна започна.

Изглеждаше само безобидно мрачно…

Започна да роси точно, когато трябваше да изляза с колелото. Помислих, че ще спре, но вместо това дъждът се засили. За нула време станах вир вода, а гумите нахвърляха по мене де що кал и мръсотия имаше по улицата. Май трябва да си купя калници най-сетне.

Не бях минал и една трета от пътя, когато реших, че не е чак толкова задължително да стигна, където бях тръгнал, затова се прибрах. Когато стигнах до вкъщи, отново само росеше. И ето сега, час и половина по-късно, се блещя почти сърдито на намигащото ми слънце.

Май чувам как отнякъде Баба Марта се смее…

Снежинките от вчера валяха неуморно цял ден и цяла нощ. До тази сутрин бяха успели да затрупат всичко. Беше приятно студено. Само колкото да ти поруменеят бузките.

Никой не беше минавал по тротоара на улицата, която отиваше към спирката. Воден от детската си радост от пухкавия, пресен сняг, реших да проправя партина. Първата ми за тази година. Ей, голям е кеф да газиш в мекия сняг! Докато стигнах до спирката обаче, се бях задъхал прилично. Скоро след това дойде автобусът, който за мой „късмет“ се оказа Икарус. Едвам издрапа няколкото баира по пътя. Помислих, че ще заседне някъде.

След около четиредесет минути „приятно“ возене и още малко газене в снега, пристигнах почти навреме за лекции. Оказа се, че с колегата сме от малкото луди, решили в този снежен, мързелив, следпразничен ден да се замъкнат до Факултета¹. Някои от преподавателите ни не бяха толкова ненормални като нас и си бяха останали вкъщи. Затова пък с Николай направихме партина между Факултета и института по лазерна техника. Той не беше много радостен от това, но аз отново бях щастлив пак да погазя в снега.

Отидохме до БАН на 4-ти километър за лекцията по холография, където ми хрумна идеята да се връщам пеша от Дианабат до вкъщи. Речено-сторено. След като свърши лекцията, тръгнахме с Николай към Дианабат.

На един пешеходен светофар заварихме едно черно куче да стои седнало в снега. Натиснах бутона, колите спряха и тръгнахме да пресичаме. Кучето явно е чакало да светне зелено, защото и то пресече. Умно куче. Изпратих Николай до блока му и си продължих по пътя. Тъкмо бях влязал в гората, когато усетих стъпки зад себе си. Обърнах се и видях едно черно куче. Същото куче, с което бяхме пресекли на светофара. Имах си спътник. Дори тичаше напред-назад по пътеката и със зъбите си чупеше пръчки от затрупаните със сняг храсти. Пресякохме внимателно Симеоновско шосе и навлязахме в Ловния парк.

Там по принцип е спокойно и хора почти не минават. Шосето остана далеч зад нас и стана тихо. Чуваше се само скърцащият звук на пресен сняг, стъпкан от обувките ми. Кучето беше престанало да търчи и ходеше бавно като мен. Спрях. Падащият сняг заглушаваше шума на града и беше дори по-тихо от обикновено. Спомних си пак снежинките от вчерашната утрин. Бяха толкова красиви и невинни. Падаха и се топяха почти веднага. Сега бяха пак така красиви, но вече не се топяха, а се трупаха. Oбърнах лице към небето и останах така известно време. Същите малки снежинки отново падаха по лицето ми и лекичко го щипеха. Отново беше уютно студено и спокойно тихо. Нямаше с кой да споделя хубавия момент, а така ми се искаше…

Опомних се, кучето беше седнало кротко в снега и чакаше да продължим по пътя си. За момент дори бях забравил за присъствието му, толкова тихо седеше. Е, оказа се, че все пак съм споделил момента с някого. Продължихме все така бавно по пътя си и не след дълго стигнахме до Хладилника. Минахме през квартала и влязахме в Южния парк.

Беше доста приятно. Дърветата бяха целите в сняг и дори още продължаваше все така да се сипе от небето. Имаше доста хора. Много майки и бащи бяха завели децата си да се спускат с шейни. Кучето все така вървеше край мен, реших, че ще ме следва до вкъщи и се чудех какво да го правя. Както си мислих за това и кучето взе, че ме изостави и хукна подир други хора, в друга посока.

Потънах отново в мисли, но за разлика от друг път, сега предимно приятни. Така замислен и може би малко замечтан, лека-полека се прибрах от Южния парк до вкъщи. Изгазих още доста сняг. Проправих тук-там още няколко партини. Когато си стигнах до квартала, ушите ми горяха, а краката ме наболяваха от ходене. Бях вървял около два часа и половина в снега.

Почти се бях прибрал, когато със задоволство видях, че партината, която бях направил сутринта по тротоара към спирката, е отъпкана. Влязах вкъщи, а от огледалото в коридора ме гледаше снежен човек, косата му си имаше калпак от сняг. Изтръсках снега от себе си и си направих чай…

1. Когато казвам „Факултета“, разбира се, имам предвид физическия факултет на Софийски Университет. [↩]