Author Archives: Иван

Осми декември край Доспат — част I

Започнах да пиша за ходенето до Доспат по случай студентския празник, но май разказът ще се окаже твърде дълъг за един пост. Затова реших да го разделя на няколко части. И така, ето първата от тях.

Може би всеки разбира празника на студентите по свой си начин. Безсмислено е да изброявам различните възгледи, не ми е и това целта. Няма и да се опитвам да давам някакво “правилно” тълкуване на празника — такова според мен не съществува. Тук само ще опитам да опиша личните си възприятия и впечатления. За мен осми декември е специален празник.

Всъщност, когато говоря за Осми, обикновено имам предвид не е един ден, а два, дори май по-често три дена около тази дата. За мен това са няколко дни в годината, през които с близки приятели отиваме на място, където не сме били до този момент. Попътно посещаваме интересни места, като например различни културни или природни забележителности. Винаги научаваме по нещо ново за страната, в която живеем или за нейната природа. Въобще осми декември дава чудесна възможност човек да обогати общата си култура, при това да го направи с хора, които са му близки и, разбира се, да купонясва с приятна компания една или две поредни вечери… Така разбирам аз този празник. Винаги се стремя за мен да е такъв и май досега се е получавало. Осми декември е сред любимите ми празници.

Тази година ходихме в Доспат… Ще стигна и до там, но първо малко предистория. Имаше си ги, разбира се, обичайните проблеми по организацията — избора и намирането на подходящи оферти, събирането на пари, резервациите и така нататък — това май е нещо нормално.

Около седмица по-рано започнах да приготвям колата за път. Тя има склонност да прави проблеми точно преди дълго планувани пътувания, затова реших отрано да проверя всичко, за което се сетя. То бяха проверки на антифриза, на маслото в двигателя, на масло в скоростната кутия, на спирачна течност, на акумолатора, на налягането в гумите; тестове как се държи колата на хлъзгав път, тест на спирачките; сухи тренировки по слагане на вериги… Въобще всичко, за което успях да предположа, че е критично или пък не чак толкова, но все пак важно. Останах що-годе доволен от всички показатели. Само акумолаторът ми се видя малко поразреден, затова го свалих и с баща ми го заредихме, премерихме му дори плътността на електролита. Видя ни се малко подозрително, че се е разредил. Все пак решихме да го отдадем на градското каране — палиш, караш малко, висиш дълго време по задръстванията със запалени фарове и той просто не успява да се зареди. Все пак го наблюдавах до петък, когато трябваше да заминем, всичко ми се виждаше горе-долу в нормите, но реших все пак да си взема мултиметъра, за да проверявам акумолатора от време на време.

Както и да е, тръгнахме рано сутринта в петък. Докато излезем от София обаче, заради задръстванията, стана 9:30. Направихме кратки паузи в Пазарджик и малко преди Пещера. Някъде към 12 без малко пристигнахме успешно в Батак, където вече имаше сериозно количество сняг, даже в самото градче видях поне две коли с вериги. Имахме доброто желание да разгледаме костницата и музея там, но хората тъкмо излизаха в обедна почивка. Ние решихме, че няма да ги чакаме да се върнат и си поехме по пътя. На разклона за Доспат реших да сложа веригите. Сигурно ми е отнело поне половин час, но като се има предвид, че бях слагал само веднъж пред къщи едната верига и то на тъмно, пак добре горе-долу.

Заради снега и веригите карах бавничко, затова пък имахме възможността да се любуваме на приказно снежни гледки. Навсякъде, докъдето ти стига погледа, големи, внушителни борове, целите отрупани със сняг. Тук-там се ширят поляни заобиколени от същите величествени дървета. Зимното слънце пече, а всичко наоколо е покрито от оня пухкавия, чистия, белия сняг. Минахме покрай няколко язовира. Единият, по чиято стена минаваше пътя, ни се видя доста голям и дори поспряхме да му се порадваме. Водата беше като огледало, а в него се оглеждаха обиколилите го дървета и слънцето. Много красиво място, но вече се прокрадваше нетърпението да пристигнем, така че си продължихме по пътя. Пак величествени борове, големи поляни, реки и поточета, много бял и недокоснат сняг… Всичко около нас беше един много красив, снежен планински пейзаж. Още малко по този живописен път и пред нас се откри долината на язовир Доспат. Тя ни посрещна много с топлина и ярко зимно слънце. Нямаше сняг, а пътя беше чист и почти сух. Язовирите, които бяхме видели до момента, изглеждаха като малки планински езерца в сравнение с Доспат. Самото градче се беше сгушило сред дърветата някъде в ниското в другия край на долината.

Спуснахме се по пътя и след малко бяхме там. За всеобща радост първият хотел, който изникна пред очите ни, се оказа нашия…

Следва продължение…

Нерешителността

Винаги, когато ми хрумне някоя идея, й позволявам да ми се изплъзне заради технически неща. Ето например сега, чудя се каква категория да измисля на този пост, преди още да съм го започнал. Освен това се чудя какво да е заглавието и куп други подробности… Всички тези неща успяват някакси да ме възпрат в дадения момент да напиша това, което ми е дошло наум. После пък идеята си заминава и я се върне, я не.

Този пост също постоя в черновата няколко дена. Привидно причините пак са някакви дреболии. Ако се вгледам по-надълбоко, започвам да подозирам себе си в педантичност или нерешителност. Първото на пръв поглед не се отнася за мен. Не приличам много на такъв човек, но понякога отвътре нещо ме човърка да “изглаждам гънките” на нещата, които правя. Това сигурно може да бъде полезно в разумни граници, но не знам дали се вмествам в такива.

Колкото до нерешителността, май веднага ми проличава, че ми е присъща. Не се сещам някога това да ми е помагало. Тъкмо напротив, заради това, че съм нерешителен, съм изпуснал много най-различни възможности. Изглежда това е едно от нещата, които трябва да променя у себе си. Защото иначе идеите си отиват неосъществени, пропускат се шансове, дори в някои случаи заради нерешителност можеш да загубиш нещо скъпо за теб…

Всъщност, причината да се замисля колко е сериозен този проблем, е това, което LeeAnn е написала по темата преди време. Тя е разгледала проблема много по-подробно, показала е какви могат да бъдат последиците и дори предлага начин за справяне с нерешителността. Разбира се, не възнамерявам да го следвам сляпо, но идеята ще ми бъде от полза.

Вместo “Hello world!”

Винаги съм се чувствал малко неловко, когато започна да уча нов език за програмиране и първата програма, която трябва да напиша на него, е такава, която да извежда “Hello world!”. Знам, че е нещо като традиция, но поради някаква причина никога не съм харесвал тази така важна първа стъпка. Може би затова не съм станал програмист, не знам. ;-)

По-важното е, че най-сетне се наканих да започна свой блог. Вече близо четири години обикалям по чуждите блогове и малко по малко опознавам авторите им, спотайвайки се в сенките. Предимно четях и дълго време това ми беше напълно достатъчно. Въпреки това, отдавна ми се прокрадва идейката за собствен блог. Винаги съм успявал по една или друга причина да я подтисна, къде съзнателно, къде не съвсем. Е, явно накрая поривът ме е надвил.

Всъщност никак не обичам да се боря с поривите си, вместо това предпочитам да ги последвам и да видя къде ще ме отведат. Затова смятам да пиша този блог най-вече заради себе си. По редовете, а и между тях, ще се стремя да бъда такъв, какъвто съм. Това, разбира се, както в реалния живот, така и тук, не е достижимо на 100% по ред причини. Но важно е желанието, нали?

Има още няколко причини да започна този блог. Едната е, че така се надявам да се науча да пиша. Не, не като писател, а по-скоро да изразявам по-ясно мислите си, надявайки се, че самите те ще станат по-ясни. Сигурно са се опитали да ме научат на това в училище, но изглежда някак съм го пропуснал. Значи повече приличам на първокласник, отколкото на писател. ;-) Вярвам, че като пиша за някакъв проблем, това ми помага да разбера каква е позицията ми спрямо него и евентуално се доближавам до решението. Това е още една причина. Възможността да споделям някои емоции и случки пък е друга… Бързо мога да си намеря още поне няколко. Въобще, причини май не ми липсват. По-интересното е, че такива дори не ми трябват! :-)

Ето, че въпроса с причините за блогването вече ми се поизбистри. Още не ми е ясно колко редовно ще пиша тук, нито на какви точно теми, но пък и това не е толкова важно. Освен това сигурно скоро ще разбера.