На косъм от бялата смърт

В памет на дядо си публикувам тук неговия разказ за едно приключение в планината. Макар да се е случило доста отдавна, поуката важи в пълна сила и днес.

Това, за което искам да разкажа на любителите на зимните походи, се случи през зимата на 1975 година.

Беше четвъртък, 29 януари -- края на първия учебен срок. Няколко учители и няколко младежи решихме да проведем двудневен поход до хижа Чумерна. Като най-възрастен и с най-голям опит в планината, аз бях водач на групата. Тръгнахме с автобуса в 16 часа за рудник Девина. Там пристигнахме към 16,30-17 часа. Вече се свечеряваше. Още на Девина заварихме 2-3 пръста снежец. Поехме по пряката пътека за бившия рудник Кокс и от там трябваше да хванем много известната на по-възрастните шивачевци Мийковска пътека, която свързва Шивачево със село Мийковци -- едно от многото селца край гр. Елена. Пътеката минава през връх Чумерна и се спуска на север за Мийковци. Докато стигнем до пътеката, започна да духа студен вятър, снеговалежът се засили.

Още нестигнали до пътеката, трябваше да пресечем едно от многото южни дерета под връх Чумерна. Започнахме да газим дълбок сняг до колене. Това затрудняваше и забавяше движението ни. С кратки почивки се добрахме най-после до сградата на военните, построена на самия връх Чумерна. Тук спряхме да отдъхнем малко и да се подкрепим с топлия чай, който носехме в термосите. Подслонихме се на завет от южната страна на сградата, но духаше много силен и студен вятър. Продължаваше да вали обилен сняг. Не можехме да останем по-дълго време. Трябваше да продължим за хижа Чумерна. Беше тъмно и студено, но мисълта за топлата и уютна хижа, в която скоро щяхме да стигнем, поддържаше нашия дух бодър.

От тук нататък започнаха трудните мигове, които ни предстояха да преживеем. Пътят за хижата върви почти по равното било на балкана и накрая има едно спускане по склона към хижата.

Лошото дойде от това, че бяхме посрещнати от много силен и бурен вятър. Не можехме да се придвижваме, тъй като бяхме заслепени от тъмнината и обилния снеговалеж. Билната поляна на върха дава възможност на туристите да се движат леко и свободно, да се наслаждават на красива панорама, откриваща се пред очите в четирите посоки. Но тази възможност се предоставя тогава, когато времето е ясно и слънчево, а нашият поход можеше вече да се нарече нощен. Имаше една подробност, която в никакъв случай не бе за подценяване. Поляната на юг, откъм рудник Шешкинград завършва с отвесни скали (пропасти). С тази подробност трябваше и бях длъжен да се съобразявам и аз като водач на нашата макар и неголяма туристическа група.

В стремежа и желанието си да вървим все по-надясно и по-далече от пропастта и то срещу насрещния силен вятър, сме се отклонили значително на дясно от пътеката за хижата. Наближили сме по-източния склон от този, по който трябваше да се спуснем за хижата и по който буковите дървета все още не са доизсечени. Но в началото двата склона много си приличат, защото просто са продължение на Чумерненската поляна.

На върха снегът беше издухан от вятъра, но колкото слизахме по-надолу, започнахме да газим все по-дълбок сняг. Направи ми впечатление, че навлязохме в млада борова гора, а аз си спомних, че склонът, който е по-наизток от този, на който е построена хижата, е изсечен изцяло и залесен с борови дръвчета. Разбрах какво се е случило и къде се намираме, и поведох групата вече направо на ляво (на запад). За наша радост вятърът като че ли понамаля, утихна, но снегът, който газехме, ставаше все по-дълбок. Прецених, че долът, който трябваше да преодолеем, е силно навят със сняг и тъй като бяхме много изтощени от борбата с вятъра и снежната стихия, решихме да спрем да си починем и да се подкрепим от храната, която носехме в раниците си. Постлахме найлони върху снега, но как да седнем и вечеряме премръзнали. Решихме, че е необходимо да се постоплим. Трябваше да запалим огън. Но за наше огорчение наоколо нямаше сухи дърва. Имаше млади борови дръвчета и млада букова подраст. Как се пали огън от сурови и мокри клони. Колкото и да ни беше жал, трябваше да прежалим китарата, която Петко носеше и която беше предназначена да ни весели край огъня в хижата. Решихме като се върнем да купим нова китара на Петко, но ръцете ми трепереха, когато извадих туристическия нож от раницата и започнах да я разсичам пред изумените очи на другарите си. Китарата беше много здрава и не беше лесно да я направя на трески, с които трябваше да запалим тъй желания и необходим огън. Въпреки всичко, тя беше превърната в трески, с помощта на които успяхме да запалим огън върху снега. Започнах с ножа да сека клонки и вършинак от суровата букова подраст. За да подсилим огъня, слагахме масло и сланина. Все пак огънят се разгоря и ние малко посгрети успяхме да вечеряме. Снегът под огъня започна да се топи и той започна да потъва все по-дълбоко. Топящият се сняг гасеше огъня и той започна само да дими. Другарите ми започнаха да се отпускат върху снега и да заспиват. Разбрах, че ако се отпуснем, ще настъпи бялата смърт за нас шестимата. И като си помислих, че не бяха изминали месеци от гибелта на 5-мата миньори-шивачевци, които са погребани в обща братска могила, мина ми през ума, че Шивачево утрешния ден ще пограбва нови 6 жертви пак в такава братска могила, загинали от тази нелепа, нежелана смърт. Накарах другарите да станат и започнахме да тъпчем около огъня с цел да не заспиваме и да дочакаме зазоряването. Времето течеше мъчително бавно. Разбрах, че това няма да ни помогне и затова предложих да започнем да се връщаме обратно нагоре по склона по все още личащите следи. В началото аз бях начело, но скоро силите започнаха да ме напускат. Предложих водачеството да поеме много по-младият и силен Петко. В началото следите ни личаха, но колкото по-нагоре се изкачвахме, толкова повече следите се губеха от наветия сняг. Осъзнавайки къде сме попаднали, аз започнах да направлявам Петко да води групата все по-нагоре и по-надясно, изхождайки от местоположението на хижата.

Започна да се разсъмва. Успокоихме се, когато стигнахме до хранилките за сърните направени в района на хижата. Това може би ми възвърна силите и аз отново поех водачеството. Знаех вече, че сме се добрали до пътеката, която се спуска от билната поляна за хижа Чумерна.

Припадна сутрешна мъгла и тъй като все още беше дрезгаво, не можехме да видим хижата. Казах на другарите, че хижата е пред нас на не повече от 40-50 метра, но те не ми вярваха. Едва когато тя се изправи пред нас, всички си отдъхнаха с облекчение.

В хижата всички спяха. Потропахме на вратата. Не чакахме много и хижарят отвори. Не бяха нужни много обяснения на опитния планинар, за да разбере тежкото положение, в което се намирахме. Помолих го да ни осигури във възможно най-кратко време горещ чай и аспирин.

След отморителния сън младите ми приятели имаха вече сили да се шегуват с нощното ни приключение. За мен обаче този поход бе още един урок, който планината ни даде. Запомних завинаги, че с природата шега не бива. Човекът трябва да обича природата, да се ползва от всичките блага, които тя му предоставя, но в същото време трябва да бъде внимателен, да спазва походните изисквания, защото последствията могат да бъдат трагични.

Жестокият урок на зимния балкан не ни обезкуражи. Той само ни накара още по-силно да обикнем суровата красота на природата.

Димитър Азманов
гр. Шивачево

Осми декември край Доспат -- част I

Започнах да пиша за ходенето до Доспат по случай студентския празник, но май разказът ще се окаже твърде дълъг за един пост. Затова реших да го разделя на няколко части. И така, ето първата от тях.

Може би всеки разбира празника на студентите по свой си начин. Безсмислено е да изброявам различните възгледи, не ми е и това целта. Няма и да се опитвам да давам някакво "правилно" тълкуване на празника -- такова според мен не съществува. Тук само ще опитам да опиша личните си възприятия и впечатления. За мен осми декември е специален празник.

Всъщност, когато говоря за Осми, обикновено имам предвид не е един ден, а два, дори май по-често три дена около тази дата. За мен това са няколко дни в годината, през които с близки приятели отиваме на място, където не сме били до този момент. Попътно посещаваме интересни места, като например различни културни или природни забележителности. Винаги научаваме по нещо ново за страната, в която живеем или за нейната природа. Въобще осми декември дава чудесна възможност човек да обогати общата си култура, при това да го направи с хора, които са му близки и, разбира се, да купонясва с приятна компания една или две поредни вечери... Така разбирам аз този празник. Винаги се стремя за мен да е такъв и май досега се е получавало. Осми декември е сред любимите ми празници.

Тази година ходихме в Доспат... Ще стигна и до там, но първо малко предистория. Имаше си ги, разбира се, обичайните проблеми по организацията -- избора и намирането на подходящи оферти, събирането на пари, резервациите и така нататък -- това май е нещо нормално.

Около седмица по-рано започнах да приготвям колата за път. Тя има склонност да прави проблеми точно преди дълго планувани пътувания, затова реших отрано да проверя всичко, за което се сетя. То бяха проверки на антифриза, на маслото в двигателя, на масло в скоростната кутия, на спирачна течност, на акумолатора, на налягането в гумите; тестове как се държи колата на хлъзгав път, тест на спирачките; сухи тренировки по слагане на вериги... Въобще всичко, за което успях да предположа, че е критично или пък не чак толкова, но все пак важно. Останах що-годе доволен от всички показатели. Само акумолаторът ми се видя малко поразреден, затова го свалих и с баща ми го заредихме, премерихме му дори плътността на електролита. Видя ни се малко подозрително, че се е разредил. Все пак решихме да го отдадем на градското каране -- палиш, караш малко, висиш дълго време по задръстванията със запалени фарове и той просто не успява да се зареди. Все пак го наблюдавах до петък, когато трябваше да заминем, всичко ми се виждаше горе-долу в нормите, но реших все пак да си взема мултиметъра, за да проверявам акумолатора от време на време.

Както и да е, тръгнахме рано сутринта в петък. Докато излезем от София обаче, заради задръстванията, стана 9:30. Направихме кратки паузи в Пазарджик и малко преди Пещера. Някъде към 12 без малко пристигнахме успешно в Батак, където вече имаше сериозно количество сняг, даже в самото градче видях поне две коли с вериги. Имахме доброто желание да разгледаме костницата и музея там, но хората тъкмо излизаха в обедна почивка. Ние решихме, че няма да ги чакаме да се върнат и си поехме по пътя. На разклона за Доспат реших да сложа веригите. Сигурно ми е отнело поне половин час, но като се има предвид, че бях слагал само веднъж пред къщи едната верига и то на тъмно, пак добре горе-долу.

Заради снега и веригите карах бавничко, затова пък имахме възможността да се любуваме на приказно снежни гледки. Навсякъде, докъдето ти стига погледа, големи, внушителни борове, целите отрупани със сняг. Тук-там се ширят поляни заобиколени от същите величествени дървета. Зимното слънце пече, а всичко наоколо е покрито от оня пухкавия, чистия, белия сняг. Минахме покрай няколко язовира. Единият, по чиято стена минаваше пътя, ни се видя доста голям и дори поспряхме да му се порадваме. Водата беше като огледало, а в него се оглеждаха обиколилите го дървета и слънцето. Много красиво място, но вече се прокрадваше нетърпението да пристигнем, така че си продължихме по пътя. Пак величествени борове, големи поляни, реки и поточета, много бял и недокоснат сняг... Всичко около нас беше един много красив, снежен планински пейзаж. Още малко по този живописен път и пред нас се откри долината на язовир Доспат. Тя ни посрещна много с топлина и ярко зимно слънце. Нямаше сняг, а пътя беше чист и почти сух. Язовирите, които бяхме видели до момента, изглеждаха като малки планински езерца в сравнение с Доспат. Самото градче се беше сгушило сред дърветата някъде в ниското в другия край на долината.

Спуснахме се по пътя и след малко бяхме там. За всеобща радост първият хотел, който изникна пред очите ни, се оказа нашия...

Следва продължение...