Започнах да пиша за ходенето до Доспат по случай студентския празник, но май разказът ще се окаже твърде дълъг за един пост. Затова реших да го разделя на няколко части. И така, ето първата от тях.

Може би всеки разбира празника на студентите по свой си начин. Безсмислено е да изброявам различните възгледи, не ми е и това целта. Няма и да се опитвам да давам някакво „правилно“ тълкуване на празника – такова според мен не съществува. Тук само ще опитам да опиша личните си възприятия и впечатления. За мен осми декември е специален празник.

Всъщност, когато говоря за Осми, обикновено имам предвид не е един ден, а два, дори май по-често три дена около тази дата. За мен това са няколко дни в годината, през които с близки приятели отиваме на място, където не сме били до този момент. Попътно посещаваме интересни места, като например различни културни или природни забележителности. Винаги научаваме по нещо ново за страната, в която живеем или за нейната природа. Въобще осми декември дава чудесна възможност човек да обогати общата си култура, при това да го направи с хора, които са му близки и, разбира се, да купонясва с приятна компания една или две поредни вечери… Така разбирам аз този празник. Винаги се стремя за мен да е такъв и май досега се е получавало. Осми декември е сред любимите ми празници.

Тази година ходихме в Доспат… Ще стигна и до там, но първо малко предистория. Имаше си ги, разбира се, обичайните проблеми по организацията – избора и намирането на подходящи оферти, събирането на пари, резервациите и така нататък – това май е нещо нормално.

Около седмица по-рано започнах да приготвям колата за път. Тя има склонност да прави проблеми точно преди дълго планувани пътувания, затова реших отрано да проверя всичко, за което се сетя. То бяха проверки на антифриза, на маслото в двигателя, на масло в скоростната кутия, на спирачна течност, на акумолатора, на налягането в гумите; тестове как се държи колата на хлъзгав път, тест на спирачките; сухи тренировки по слагане на вериги… Въобще всичко, за което успях да предположа, че е критично или пък не чак толкова, но все пак важно. Останах що-годе доволен от всички показатели. Само акумолаторът ми се видя малко поразреден, затова го свалих и с баща ми го заредихме, премерихме му дори плътността на електролита. Видя ни се малко подозрително, че се е разредил. Все пак решихме да го отдадем на градското каране – палиш, караш малко, висиш дълго време по задръстванията със запалени фарове и той просто не успява да се зареди. Все пак го наблюдавах до петък, когато трябваше да заминем, всичко ми се виждаше горе-долу в нормите, но реших все пак да си взема мултиметъра, за да проверявам акумолатора от време на време.

Както и да е, тръгнахме рано сутринта в петък. Докато излезем от София обаче, заради задръстванията, стана 9:30. Направихме кратки паузи в Пазарджик и малко преди Пещера. Някъде към 12 без малко пристигнахме успешно в Батак, където вече имаше сериозно количество сняг, даже в самото градче видях поне две коли с вериги. Имахме доброто желание да разгледаме костницата и музея там, но хората тъкмо излизаха в обедна почивка. Ние решихме, че няма да ги чакаме да се върнат и си поехме по пътя. На разклона за Доспат реших да сложа веригите. Сигурно ми е отнело поне половин час, но като се има предвид, че бях слагал само веднъж пред къщи едната верига и то на тъмно, пак добре горе-долу.

Заради снега и веригите карах бавничко, затова пък имахме възможността да се любуваме на приказно снежни гледки. Навсякъде, докъдето ти стига погледа, големи, внушителни борове, целите отрупани със сняг. Тук-там се ширят поляни заобиколени от същите величествени дървета. Зимното слънце пече, а всичко наоколо е покрито от оня пухкавия, чистия, белия сняг. Минахме покрай няколко язовира. Единият, по чиято стена минаваше пътя, ни се видя доста голям и дори поспряхме да му се порадваме. Водата беше като огледало, а в него се оглеждаха обиколилите го дървета и слънцето. Много красиво място, но вече се прокрадваше нетърпението да пристигнем, така че си продължихме по пътя. Пак величествени борове, големи поляни, реки и поточета, много бял и недокоснат сняг… Всичко около нас беше един много красив, снежен планински пейзаж. Още малко по този живописен път и пред нас се откри долината на язовир Доспат. Тя ни посрещна много с топлина и ярко зимно слънце. Нямаше сняг, а пътя беше чист и почти сух. Язовирите, които бяхме видели до момента, изглеждаха като малки планински езерца в сравнение с Доспат. Самото градче се беше сгушило сред дърветата някъде в ниското в другия край на долината.

Спуснахме се по пътя и след малко бяхме там. За всеобща радост първият хотел, който изникна пред очите ни, се оказа нашия…

Следва продължение…