Извадихме късмет, мъглата наистина се оказа рехава и съвсем скоро пред нас се разкри Балканът — могъщ, красив и потаен. Самият връх Ботев ту надничаше между облаците, ту пак се скриваше, сякаш да подскаже, че се колебае дали да приеме гости днес.

След малко повече от половин час по ширналите се поляни, под небето, сякаш подкрепяно от върховете наоколо, пътеката започна плавно да навлиза в буковата гора.

Спуснахме се за кратко, но само за да започнем съвсем скоро стремоглаво да се изкачваме към хижа Рай. Ако човек не си изкара въздуха от дробовете и не спре да почине за малко, може да изпусне красиви гледки:

Стръмното изкачване продължи почти до хижа Рай, където отморихме и хапнахме топла картофена супа. За съжаление Райското пръскало почти не пръскаше.

Без да се бавим много поехме по Тарзановата пътека. Човек не разбира защо я наричат така преди да мине по нея, неприветливо стръмна е, а на места направо си е опасна. Затова пък гледките надолу спират дъха.

Някъде край тази пътека природата е увековечила Ботев. Дори нещо повече, тази скала е била там столетия преди появата му. Когато видя такова нещо, ми се приисква да вярвам в съдбата.

Когато преминахме опасното и ни остана само стръмното, връх Ботев все още изглеждаше обезкуражително далеч.

Когато доближихме върха, задуха хаплив вятър, сетне мъглата ни прегърна хладно. Всяка крачка изстискваше все повече сили и пътят до целта, макар и не много, изглеждаше безкраен.

Горе спряхме за щедра почивка и се подкрепихме с храна и вода. Когато потеглихме към хижа Левски, мъглата на Ботев внезапно се вдигна. “Вдигна” не е точната дума, защото в действителност не се вдигна, тя просто неусетно изчезна.

Слънцето вече съвсем бе доближило хоризонта, а облаците нежно обвиваха билото. Един приказен залез над планината.

Слънцето се скри, а облаците побеляха, избледняха и след малко ги нямаше.

Мръкваше се, а едва бяхме стигнали до заслон Ботев. Чакаше ни още почти три часово ходене до хижа Левски. За щастие носехме достатъчно светлина.

Нощният поход си има своя чар. Ясното, безлунно небе беше отрупано с много, много звезди. Толкова много звезди има само по небето на Балкана. Когато си свикнал да виждаш само червеникавото сияние на градския смог, под звездното небе се чувстваш като в приказка. Всъщност това никак не е далече от истината…

Когато си вървял цял ден, обаче, твърде дългият нощен поход може да ти дойде в повече. Гледаш само в осветеното от челника петно и внимаваш да не се спънеш. Камък след камък, храст след храст, завой след завой, едно и също отново и отново. Всичко се повтаря, все едно тъпчеш на едно място. Всяка промяна в декорите предизвиква емоция, но след това и новата текстура започва да се повтаря до безкрай. Губиш представа за времето, не знаеш откога вървиш в нощта и имаш чувството, че никога няма да стигнеш… Накрая стигаш.

Стигнахме. След десет часово ходене стигнахме до хижа Левски.

Спахме твърде много. Закусихме прилично и се разходихме до Карловското пръскало. Пръскалата не са в най-добрата си форма през есента, но Карловското все пак беше красиво.

Пътеката надолу е много приятна, не е никак стръмна и се вие и преплита със Стара река почти до Карлово. Ромолът й шепти успокоително, а по течението й се откриват множество вирчета и всяко мами да се топнеш в него. Ех, да беше лято…

Така, в приятната компания на реката, след няколко часа слязохме благополучно в Карлово.

* * *

Няколко бележки за вбъдеще. По този маршрут трябва да се мине още веднъж, най-добре през пролетта, когато всичко е свежо и зелено. Преходът трябва да е тридневен, а не двудневен, за да има повече време за спокойствие, снимки и хубави гледки. Балканът е красив.