На косъм от бялата смърт

В памет на дядо си публикувам тук неговия разказ за едно приключение в планината. Макар да се е случило доста отдавна, поуката важи в пълна сила и днес.

Това, за което искам да разкажа на любителите на зимните походи, се случи през зимата на 1975 година.

Беше четвъртък, 29 януари -- края на първия учебен срок. Няколко учители и няколко младежи решихме да проведем двудневен поход до хижа Чумерна. Като най-възрастен и с най-голям опит в планината, аз бях водач на групата. Тръгнахме с автобуса в 16 часа за рудник Девина. Там пристигнахме към 16,30-17 часа. Вече се свечеряваше. Още на Девина заварихме 2-3 пръста снежец. Поехме по пряката пътека за бившия рудник Кокс и от там трябваше да хванем много известната на по-възрастните шивачевци Мийковска пътека, която свързва Шивачево със село Мийковци -- едно от многото селца край гр. Елена. Пътеката минава през връх Чумерна и се спуска на север за Мийковци. Докато стигнем до пътеката, започна да духа студен вятър, снеговалежът се засили.

Още нестигнали до пътеката, трябваше да пресечем едно от многото южни дерета под връх Чумерна. Започнахме да газим дълбок сняг до колене. Това затрудняваше и забавяше движението ни. С кратки почивки се добрахме най-после до сградата на военните, построена на самия връх Чумерна. Тук спряхме да отдъхнем малко и да се подкрепим с топлия чай, който носехме в термосите. Подслонихме се на завет от южната страна на сградата, но духаше много силен и студен вятър. Продължаваше да вали обилен сняг. Не можехме да останем по-дълго време. Трябваше да продължим за хижа Чумерна. Беше тъмно и студено, но мисълта за топлата и уютна хижа, в която скоро щяхме да стигнем, поддържаше нашия дух бодър.

От тук нататък започнаха трудните мигове, които ни предстояха да преживеем. Пътят за хижата върви почти по равното било на балкана и накрая има едно спускане по склона към хижата.

Лошото дойде от това, че бяхме посрещнати от много силен и бурен вятър. Не можехме да се придвижваме, тъй като бяхме заслепени от тъмнината и обилния снеговалеж. Билната поляна на върха дава възможност на туристите да се движат леко и свободно, да се наслаждават на красива панорама, откриваща се пред очите в четирите посоки. Но тази възможност се предоставя тогава, когато времето е ясно и слънчево, а нашият поход можеше вече да се нарече нощен. Имаше една подробност, която в никакъв случай не бе за подценяване. Поляната на юг, откъм рудник Шешкинград завършва с отвесни скали (пропасти). С тази подробност трябваше и бях длъжен да се съобразявам и аз като водач на нашата макар и неголяма туристическа група.

В стремежа и желанието си да вървим все по-надясно и по-далече от пропастта и то срещу насрещния силен вятър, сме се отклонили значително на дясно от пътеката за хижата. Наближили сме по-източния склон от този, по който трябваше да се спуснем за хижата и по който буковите дървета все още не са доизсечени. Но в началото двата склона много си приличат, защото просто са продължение на Чумерненската поляна.

На върха снегът беше издухан от вятъра, но колкото слизахме по-надолу, започнахме да газим все по-дълбок сняг. Направи ми впечатление, че навлязохме в млада борова гора, а аз си спомних, че склонът, който е по-наизток от този, на който е построена хижата, е изсечен изцяло и залесен с борови дръвчета. Разбрах какво се е случило и къде се намираме, и поведох групата вече направо на ляво (на запад). За наша радост вятърът като че ли понамаля, утихна, но снегът, който газехме, ставаше все по-дълбок. Прецених, че долът, който трябваше да преодолеем, е силно навят със сняг и тъй като бяхме много изтощени от борбата с вятъра и снежната стихия, решихме да спрем да си починем и да се подкрепим от храната, която носехме в раниците си. Постлахме найлони върху снега, но как да седнем и вечеряме премръзнали. Решихме, че е необходимо да се постоплим. Трябваше да запалим огън. Но за наше огорчение наоколо нямаше сухи дърва. Имаше млади борови дръвчета и млада букова подраст. Как се пали огън от сурови и мокри клони. Колкото и да ни беше жал, трябваше да прежалим китарата, която Петко носеше и която беше предназначена да ни весели край огъня в хижата. Решихме като се върнем да купим нова китара на Петко, но ръцете ми трепереха, когато извадих туристическия нож от раницата и започнах да я разсичам пред изумените очи на другарите си. Китарата беше много здрава и не беше лесно да я направя на трески, с които трябваше да запалим тъй желания и необходим огън. Въпреки всичко, тя беше превърната в трески, с помощта на които успяхме да запалим огън върху снега. Започнах с ножа да сека клонки и вършинак от суровата букова подраст. За да подсилим огъня, слагахме масло и сланина. Все пак огънят се разгоря и ние малко посгрети успяхме да вечеряме. Снегът под огъня започна да се топи и той започна да потъва все по-дълбоко. Топящият се сняг гасеше огъня и той започна само да дими. Другарите ми започнаха да се отпускат върху снега и да заспиват. Разбрах, че ако се отпуснем, ще настъпи бялата смърт за нас шестимата. И като си помислих, че не бяха изминали месеци от гибелта на 5-мата миньори-шивачевци, които са погребани в обща братска могила, мина ми през ума, че Шивачево утрешния ден ще пограбва нови 6 жертви пак в такава братска могила, загинали от тази нелепа, нежелана смърт. Накарах другарите да станат и започнахме да тъпчем около огъня с цел да не заспиваме и да дочакаме зазоряването. Времето течеше мъчително бавно. Разбрах, че това няма да ни помогне и затова предложих да започнем да се връщаме обратно нагоре по склона по все още личащите следи. В началото аз бях начело, но скоро силите започнаха да ме напускат. Предложих водачеството да поеме много по-младият и силен Петко. В началото следите ни личаха, но колкото по-нагоре се изкачвахме, толкова повече следите се губеха от наветия сняг. Осъзнавайки къде сме попаднали, аз започнах да направлявам Петко да води групата все по-нагоре и по-надясно, изхождайки от местоположението на хижата.

Започна да се разсъмва. Успокоихме се, когато стигнахме до хранилките за сърните направени в района на хижата. Това може би ми възвърна силите и аз отново поех водачеството. Знаех вече, че сме се добрали до пътеката, която се спуска от билната поляна за хижа Чумерна.

Припадна сутрешна мъгла и тъй като все още беше дрезгаво, не можехме да видим хижата. Казах на другарите, че хижата е пред нас на не повече от 40-50 метра, но те не ми вярваха. Едва когато тя се изправи пред нас, всички си отдъхнаха с облекчение.

В хижата всички спяха. Потропахме на вратата. Не чакахме много и хижарят отвори. Не бяха нужни много обяснения на опитния планинар, за да разбере тежкото положение, в което се намирахме. Помолих го да ни осигури във възможно най-кратко време горещ чай и аспирин.

След отморителния сън младите ми приятели имаха вече сили да се шегуват с нощното ни приключение. За мен обаче този поход бе още един урок, който планината ни даде. Запомних завинаги, че с природата шега не бива. Човекът трябва да обича природата, да се ползва от всичките блага, които тя му предоставя, но в същото време трябва да бъде внимателен, да спазва походните изисквания, защото последствията могат да бъдат трагични.

Жестокият урок на зимния балкан не ни обезкуражи. Той само ни накара още по-силно да обикнем суровата красота на природата.

Димитър Азманов
гр. Шивачево

През есента към връх Ботев

Удобни обувки, дебели дрехи, нещо за снимане, нещо за хапване, нещо за ориентиране, нещо за светене -- с такива неща напълних раницата и рано-рано на следващата сутрин потеглихме към Калофер.

На Паниците ни посрещна благо и слънчево време. Съвсем малко по-нагоре, обаче, плаха мъгла взе да наднича между клоните. И така, приключението започна.

The journey begins...

Извадихме късмет, мъглата наистина се оказа рехава и съвсем скоро пред нас се разкри Балканът -- могъщ, красив и потаен. Самият връх Ботев ту надничаше между облаците, ту пак се скриваше, сякаш да подскаже, че се колебае дали да приеме гости днес.

След малко повече от половин час по ширналите се поляни, под небето, сякаш подкрепяно от върховете наоколо, пътеката започна плавно да навлиза в буковата гора.

Спуснахме се за кратко, но само за да започнем съвсем скоро стремоглаво да се изкачваме към хижа Рай. Ако човек не си изкара въздуха от дробовете и не спре да почине за малко, може да изпусне красиви гледки:

Rocky view from the woods

Стръмното изкачване продължи почти до хижа Рай, където отморихме и хапнахме топла картофена супа. За съжаление Райското пръскало почти не пръскаше.

Без да се бавим много поехме по Тарзановата пътека. Човек не разбира защо я наричат така преди да мине по нея, неприветливо стръмна е, а на места направо си е опасна. Затова пък гледките надолу спират дъха.

Някъде край тази пътека природата е увековечила Ботев. Дори нещо повече, тази скала е била там столетия преди появата му. Когато видя такова нещо, ми се приисква да вярвам в съдбата.

Когато преминахме опасното и ни остана само стръмното, връх Ботев все още изглеждаше обезкуражително далеч.

Когато доближихме върха, задуха хаплив вятър, сетне мъглата ни прегърна хладно. Всяка крачка изстискваше все повече сили и пътят до целта, макар и не много, изглеждаше безкраен.

Горе спряхме за щедра почивка и се подкрепихме с храна и вода. Когато потеглихме към хижа Левски, мъглата на Ботев внезапно се вдигна. "Вдигна" не е точната дума, защото в действителност не се вдигна, тя просто неусетно изчезна.

Слънцето вече съвсем бе доближило хоризонта, а облаците нежно обвиваха билото. Един приказен залез над планината.

Слънцето се скри, а облаците побеляха, избледняха и след малко ги нямаше.

Мръкваше се, а едва бяхме стигнали до заслон Ботев. Чакаше ни още почти три часово ходене до хижа Левски. За щастие носехме достатъчно светлина.

Нощният поход си има своя чар. Ясното, безлунно небе беше отрупано с много, много звезди. Толкова много звезди има само по небето на Балкана. Когато си свикнал да виждаш само червеникавото сияние на градския смог, под звездното небе се чувстваш като в приказка. Всъщност това никак не е далече от истината...

Когато си вървял цял ден, обаче, твърде дългият нощен поход може да ти дойде в повече. Гледаш само в осветеното от челника петно и внимаваш да не се спънеш. Камък след камък, храст след храст, завой след завой, едно и също отново и отново. Всичко се повтаря, все едно тъпчеш на едно място. Всяка промяна в декорите предизвиква емоция, но след това и новата текстура започва да се повтаря до безкрай. Губиш представа за времето, не знаеш откога вървиш в нощта и имаш чувството, че никога няма да стигнеш... Накрая стигаш.

Стигнахме. След десет часово ходене стигнахме до хижа Левски.

Спахме твърде много. Закусихме прилично и се разходихме до Карловското пръскало. Пръскалата не са в най-добрата си форма през есента, но Карловското все пак беше красиво.

Пътеката надолу е много приятна, не е никак стръмна и се вие и преплита със Стара река почти до Карлово. Ромолът ѝ шепти успокоително, а по течението ѝ се откриват множество вирчета и всяко мами да се топнеш в него. Ех, да беше лято...

Така, в приятната компания на реката, след няколко часа слязохме благополучно в Карлово.

* * *

Няколко бележки за вбъдеще. По този маршрут трябва да се мине още веднъж, най-добре през пролетта, когато всичко е свежо и зелено. Преходът трябва да е тридневен, а не двудневен, за да има повече време за спокойствие, снимки и хубави гледки. Балканът е красив.