Author Archives: Иван

Снежно

Снежинките от вчера валяха неуморно цял ден и цяла нощ. До тази сутрин бяха успели да затрупат всичко. Беше приятно студено. Само колкото да ти поруменеят бузките.

Никой не беше минавал по тротоара на улицата, която отиваше към спирката. Воден от детската си радост от пухкавия, пресен сняг, реших да проправя партина. Първата ми за тази година. Ей, голям е кеф да газиш в мекия сняг! Докато стигнах до спирката обаче, се бях задъхал прилично. Скоро след това дойде автобусът, който за мой “късмет” се оказа Икарус. Едвам издрапа няколкото баира по пътя. Помислих, че ще заседне някъде.

След около четиредесет минути “приятно” возене и още малко газене в снега, пристигнах почти навреме за лекции. Оказа се, че с колегата сме от малкото луди, решили в този снежен, мързелив, следпразничен ден да се замъкнат до Факултета ((Когато казвам “Факултета”, разбира се, имам предвид физическия факултет на Софийски Университет.)). Някои от преподавателите ни не бяха толкова ненормални като нас и си бяха останали вкъщи. Затова пък с Николай направихме партина между Факултета и института по лазерна техника. Той не беше много радостен от това, но аз отново бях щастлив пак да погазя в снега.

Отидохме до БАН на 4-ти километър за лекцията по холография, където ми хрумна идеята да се връщам пеша от Дианабат до вкъщи. Речено-сторено. След като свърши лекцията, тръгнахме с Николай към Дианабат.

На един пешеходен светофар заварихме едно черно куче да стои седнало в снега. Натиснах бутона, колите спряха и тръгнахме да пресичаме. Кучето явно е чакало да светне зелено, защото и то пресече. Умно куче. Изпратих Николай до блока му и си продължих по пътя. Тъкмо бях влязал в гората, когато усетих стъпки зад себе си. Обърнах се и видях едно черно куче. Същото куче, с което бяхме пресекли на светофара. Имах си спътник. Дори тичаше напред-назад по пътеката и със зъбите си чупеше пръчки от затрупаните със сняг храсти. Пресякохме внимателно Симеоновско шосе и навлязахме в Ловния парк.

Там по принцип е спокойно и хора почти не минават. Шосето остана далеч зад нас и стана тихо. Чуваше се само скърцащият звук на пресен сняг, стъпкан от обувките ми. Кучето беше престанало да търчи и ходеше бавно като мен. Спрях. Падащият сняг заглушаваше шума на града и беше дори по-тихо от обикновено. Спомних си пак снежинките от вчерашната утрин. Бяха толкова красиви и невинни. Падаха и се топяха почти веднага. Сега бяха пак така красиви, но вече не се топяха, а се трупаха. Oбърнах лице към небето и останах така известно време. Същите малки снежинки отново падаха по лицето ми и лекичко го щипеха. Отново беше уютно студено и спокойно тихо. Нямаше с кой да споделя хубавия момент, а така ми се искаше…

Опомних се, кучето беше седнало кротко в снега и чакаше да продължим по пътя си. За момент дори бях забравил за присъствието му, толкова тихо седеше. Е, оказа се, че все пак съм споделил момента с някого. Продължихме все така бавно по пътя си и не след дълго стигнахме до Хладилника. Минахме през квартала и влязахме в Южния парк.

Беше доста приятно. Дърветата бяха целите в сняг и дори още продължаваше все така да се сипе от небето. Имаше доста хора. Много майки и бащи бяха завели децата си да се спускат с шейни. Кучето все така вървеше край мен, реших, че ще ме следва до вкъщи и се чудех какво да го правя. Както си мислих за това и кучето взе, че ме изостави и хукна подир други хора, в друга посока.

Потънах отново в мисли, но за разлика от друг път, сега предимно приятни. Така замислен и може би малко замечтан, лека-полека се прибрах от Южния парк до вкъщи. Изгазих още доста сняг. Проправих тук-там още няколко партини. Когато си стигнах до квартала, ушите ми горяха, а краката ме наболяваха от ходене. Бях вървял около два часа и половина в снега.

Почти се бях прибрал, когато със задоволство видях, че партината, която бях направил сутринта по тротоара към спирката, е отъпкана. Влязах вкъщи, а от огледалото в коридора ме гледаше снежен човек, косата му си имаше калпак от сняг. Изтръсках снега от себе си и си направих чай…

Честита нова година!

Няма да правя някаква подробна равносметка за изминалата година. Само ще кажа, че за мен като цяло беше неприятна. През повечето време бях потънал в разни мрачни мисли. Имаше, разбира се, и хубави моменти, случиха се и хубави неща. Завърших успешно бакалавърската си степен, запознах се с чудесни хора, научих малко повече за себе си и опознах по-добре някои от близките си.

Посрещнах новата година при сестра си. Не бях много в настроение за купони, но на този си прекарах повече от чудесно. Надхвърли очакванията ми многократно и се радвам много, че отидох. Гледката на София от високо в новогодишната нощ е страхотна. Изпратих старата година с широка усмивка и сега с нетърпение чакам да видя какво ще ми поднесе новата.

Първият ден от новата година започна с едни малки снежинки, носещи се насам-натам. Полепваха по косата и се топяха по бузите й…

Осми декември край Доспат — част II

Това е втората част от разказа за тазгодишния осми декември. Първата се намира тук.

Тъкмо се настанихме и се канехме да ходим да си потърсим нещо за ядене, когато автобусът с останалите от групата пристигна. Разпределиха се по стаите и почти всички вкупом тръгнахме към язовира. Ники и Виша бяха малко разочаровани, че няма да ходим веднага да ядем, но мисля, че и те останаха доволни от малката разходка.

Язовирът е на около десет минутки от хотела, в който бяхме отседнали. Мястото е страхотно, през лятото сигурно ще е още по-красиво. Не си падам по рибарството, а и по рибата не си падам осбено, но бих отишъл пак да се порадвам на язовира и на Родопите. Чувството да си там е малко необичайно. Тогава не му обърнах много внимание, но сега като се върна назад, разбирам какво е — спокойствие. Спокойствие, каквото няма никъде в големия град, няма го и край морето лятно време. Има го само високо в планината, далеч от големите градове. Толкова сме свикнали с ускореното темпо на живота, че когато е спокойно, се чувстваме странно. За някои е дори некомфортно, но не и за мен. Обичам спокойствието и го предпочитам пред шума и навалицата. Тогава не успях да го усетя истински, само го долових като нещо необичайно. Не се спрях да се замисля, вместо това се спуснах към брега. Разходихме се край него малко. Някои правиха снимки, други играха с кучетата наоколо, трети се гонеха. Забавно беше…

Половин час по-късно се запътихме обратно към хотела. На връщане реших да проверя как е акумолатора на колата и минах през паркинга на хотела. “Магическото око” не светеше в зелено, както би трябвало, ако акумолатора е добре зареден. При нормална ситуация след 4-5 часа каране би трябвало да е напълно зареден, значи имаме сериозен проблем. Извадих мултиметъра, показа ми около 11,8 V — ужас! Напрежението трябва да е поне с волт отгоре! Запалих и отидох пак да измеря — 11,7 V, вдигнах оборотите с надеждата да видя покачване на напрежението. Какво ти! Вместо да се повиши, падна още повече — до около 11,5 V… От време на време ми се мяркаше 11,9 V, но и това е трагично. За сведение, при работещ двигател, независимо от оборотите, напрежението на акумолатора трябва да е между 13,5 и 14V. Полазиха ме ледени тръпки. А ако не успеем да се приберем при това положение? Звъннах на бащата да го уведомя за тревожната ситуация. Обмислихме варианти да потърся сервиз в градчето, където да оправят алтернатора или просто да ми заредят акумолатора, или дори да си купя акумолатор за из път…

Прибрах се в хотела и съобщих лошите новини на останалите пътници в колата — Виша, Ники, Дани и Орлин. Попритесниха се малко, но май не колкото мен. Обсъдихме и с тях вариантите за действие като не стигнахме до окончателно решение, за което, разбира се, на мен се падаше тежката дума. Вместо да го мислим повече, решихме да идем да хапнем. На пълен стомах решения се взимат по-лесно.

Тръгнахме отново всички по уличките на Доспат, но вместо пред някоя кръчма, се озовахме на язовирната стена. Разбира се, постояхме малко там, но в настъпващия сумрак не успях да огледам добре мястото. Тъкмо бях забравил за колата, когато баща ми се обади с предложение на другия ден рано сутринта да тръгнем за Пловдив, да оправят там колата, след което следобед да се приберем обратно в Доспат. Идеята ми се стори малко налудничава и рискована, затова си оставих малко време да я обмисля. Поговорих си пак с другите относно проблема. Всички ме подкрепиха, независимо от решението, което щях да взема. Виша и Ники дори се съгласиха да дойдат с мен, ако реша, че ще ходя до Пловдив. Дани пък категорично заяви, че няма да ме пусне да пътувам сам и ако трябва, щяла да дойде с мен. Благодаря ви много!

Е, озовахме се най-сетне в една кръчма, която на пръв поглед изглеждаше доста невзрачно и дънеше някаква гадна чалга, но въпреки това седнахме. Нямахме голям избор, защото това беше единствената кръчма, която видяхме по време на кратката си разходка из града, а вече беше късно да търсим друга. А и вероятността да намерим нещо по-прилично стабилно клонеше към нула. Примирихме се и седнахме. Бяхме около двадест човека. Хората се оказаха доста любезни и ни помогнаха да преместим масите една до друга. Когато ги помолихме да ни сменят музиката, дори ни пуснаха разни ретро хитове. По-късно пък разбрах, че са извикали извънредно още един сервитьор. Менюто беше доста разнообразно, но цените бяха подозрително ниски. Много по-ниски от евтините заведения в София. Затова с Ники и Виша подходихме с известна доза предпазливост и си поръчахме по-безопасни неща за хапване. Подозренията ни се оказаха абсолютно неоправдани. Храната беше по-вкусна от повечето ресторанти в София, където съм бил. Личеше си например, че картофите бяха истински и пържени на момента, а не като бланшираните боклуци, които ти сервират на другите места. Не бяха само картофите — всичко, което опитах, беше вкусно! Към обслужването също нямам никакви забележки. То също беше по-добро от повечето заведения в София, където обикновено сядаме. Сервитьорите не бяха намръщени, в същото време на лицата им не висяха изкуствени усмивки. Единствената ми забележка е чалгата, която звучеше в началото и към която се опитаха да се върнат след едно-две хора. Май видяха, че не сме особено доволни и пак зазвучаха ретро мелодии. Въобще, настроението на всички ни се приповдигна. На излизане на мястото на невзрачната кръчма виждах един хубав ресторант, където съм похапнал вкусно и съм си прекарал добре. Чувство, което малко заведения в София са ми оставяли.

По-късно вечерта се предвиждаше купон в една от стаите. Но някъде по време на хапването бях взел решението, че на другия ден ще ходим в Пловдив. Трябваше да станем рано-рано — още в 6:00, за да можем до около 9:30 да сме там. Предната вечер не бях спал много, денят се беше оказал доста дълъг, а и следващия ден се очертаваше да е такъв, така че не ми се полагаше много престой на партито. Все пак постоях, порадвах се на музиката и на хората и малко след полунощ се прибрах в стаята да поспя.

Следва продължение…

Частите до този момент: