Това е третата част на разказа за осмодекемврийските ми премеждия тази година. Ето ги първата и втората част.

Събудих се малко преди да звънне часовника, въпреки че петте часа сън не бяха достатъчни, за да отмият умората от вчерашния дълъг ден. Станах и влязох да се измия. Виша и Ники станаха с алармата, малко след мен. Оправихме се и слязохме при колата. Разбира се, беше цялата в скреж. Замерих акумолатора. Както можеше да се очаква, стойностите не бяха по-добри от вчерашния ден. Все пак за щастие нямахме проблеми с паленето. Когато потеглихме, все още беше тъмно, затова не можех да си позволя да карам без фарове или на габарити. Пътя блещукаше на светлината на фаровете, което подсказваше, че и той е покрит със скреж и вероятно е доста хлъзгав. Трябваше да се внимава.

Малко след като излязохме от Доспат, започна да се развиделява, а пътят започна да се вижда и без фарове. Минах на габарити, но след като се разминахме с една кола, на която й видях само фаровете, реших, че ще е по-добре да включвам на къси, когато се разминавам с коли, поне докато стане по-светло. След един завой спряхме, за да проверя как е акумолатора. Стори ми се, че е вдигнал малко напрежението и все пак показанията никак не бяха задоволителни. За да пестим ток, не пуснахме музика и дори вентилаторът на парното стоеше изключен, така че си пътувахме на хладно.

На някои завои се усещаше, че колата се пързаля, така че подкарах по-бавно, въпреки че ми се искаше да стигнем до Пловдив колкото може по-бързо. Ники наблюдаваше показанията на GPS-а и предупреждаваше за по-острите завои, които предстоят. Така можех да карам по-бързо на правите участъци и да намалявам отдалеч, когато наближим някой по-неприятен завой. И все пак не биваше да се доверяваме сляпо на GPS-а.

Малко преди да достигнем отбивката за Девин пак спрях, за да замеря акумолатора. Това, което видях, ме уплаши. Напрежението беше паднало с повече от половин волт спрямо предното измерване, което не беше много отдавна. Беше под въпрос дали ще успеем да се доберем до Пловдив на собствен ход. Никакви фарове и никакви габарити повече!

За наш късмет по пътя от Девин за Кричим нямаше много коли по това време. Продължих да си карам внимателно, но все пак възможно по-бързо, колкото позволяват условията. По едно време настигнахме една кола, шофьорът на която изглежда познаваше пътя и на по-опасните места минаваше по-бавно, а където може — по-бързо. На моменти дори си позволяваше по-висока скорост, отколкото аз бих, имайки предвид, че не познавам пътя. И все пак беше внимателен, така че реших да му се доверя и ето че се сдобих с другарче, зад което да карам.

По пътя надолу имаше много паднали камъни. А край долната част на язовир Въча и край язовир Кричим, дори имаше по-сериозни наслоявания скреж (интересно защо по-нависоко, близо до Девин нямаше). На някои завои колата осезаемо се пързаляше, но без да има риск от загуба на управлението. Човекът пред нас явно знаеше къде какви опасности се крият, защото съобразяваше много добре скоростта в различните участъци.

След като минахме по стената на язовир Кричим, се появи мъгла, която постепенно се сгъсти докато стигнем до град Кричим. Все така отблизо следвах другарчето си, което изглежда беше в нашата посока. Затова си позволих още известно време да карам без фарове, докато движението не стана по-интензивно. Накрая се реших да ги включа — Пловдив вече не беше толкова далече, а и не си струваше риска някой да ни отнесе, защото не ни е видял.

Беше към девет и половина, когато влязохме в Пловдив. Там някъде след един светофар ни чакаше Дечо — приятел на баща ми от Пловдив. Той ни заведе до сервиза, където ни беше уредил час в събота сутринта, за което — специални благодарности! Оставихме колата там, а той ни стовари с неговата в центъра на Пловдив.

Решихме, че сме гладни, мернахме едно място, където пишеше Годзила и влязохме. Поръчахме си по един чай и по една пица за обяд, нищо че едва минаваше десет сутринта. Бяхме станали отдавна, така че за нас си беше обяд. Останах много доволен от обслужването, което получихме там. Сервитьорките бяха едни такива усмихнати, без в същото време да се подмазват много. Виша нещо не хареса храната, но аз бях толкова гладен, че не обърнах много внимание на вкуса…

След като напълнихме стомасите, се разходихме из стария град. Посетихме и етнографския музей. Интересно е да се види как са живели българите преди повече от сто години, как са се обличали, как са се изхранвали, къде са спали…

Качихме се на върха на Рахат тепе, откъдето би се открила хубава гледка, ако я нямаше мъглата, която междувременно бе започнала да се вдига. Тъкмо продължихме разходката си в стария град, когато се обади Дечо, че колата е готова и идва да ни вземе. Час по-късно вече бяхме оставили Пловдив далеч зад нас, отправили се обратно към Доспат.

По пътя на връщане нямахме проблеми. В около два часа тъкмо бяхме подминали Кричим и продължавахме по пътя си нагоре. Местата, които сутринта бяха покрити с хлъзгава скреж, сега бяха просто мокри и можеше да се поддържа доста по-добра скорост. Към четири и половина успешно пристигнахме обратно в Доспат. Отново измерих напрежението на акумолатора. Сега показанията бяха далеч по-задоволителни, въпреки че през цялото време навръщане бяхме карали на фарове.

Прибрах се в стаята доволен. Въпреки рисковете, бяхме успели да стигнем до Пловдив, където пък успешно бяха оправили колата за няколко часа. Бяха сменили реле-регулатора с нов, който очевидно работеше добре. Хапнахме в ресторанта на хотела и се прибрахме в стаята да си доспим.

Събудихме се тъкмо навреме за празничната вечеря. Слязохме долу в ресторанта, където, както можехме да очакваме, ни посрещнаха с чалга. Добре, че Орлин подкани DJ-я да смени малко репертоара, че инак цяла вечер щяха да ни надуват главата с чалгия. Наистина, смениха за известно време. Пуснаха малко рок, малко ретро, дори имаше няколко хора, но после пак се върнаха на чалгата. Няколко човека от нашата компания доста добре играеха на хората. Имаше, разбира се, много приказки, много снимки. Като цяло беше доста забавно. По-неиздръжливите на чалга след като си изядохме основното ядене, се качихме горе в стаята, където щеше да бъде купонът тази вечер.

За съжаление отново не можех да остана много, защото и този ден, също като предния, бях уморен и недоспал, а на следващия отново ме чакаше дълго шофиране. Този път обратно към София.

Отново “следва продължение”, но този път последното…

Частите до момента:

• Осми декември край Доспат — част I
• Осми декември край Доспат — част II
• Осми декември край Доспат — част III

Това е втората част от разказа за тазгодишния осми декември. Първата се намира тук.

Тъкмо се настанихме и се канехме да ходим да си потърсим нещо за ядене, когато автобусът с останалите от групата пристигна. Разпределиха се по стаите и почти всички вкупом тръгнахме към язовира. Ники и Виша бяха малко разочаровани, че няма да ходим веднага да ядем, но мисля, че и те останаха доволни от малката разходка.

Язовирът е на около десет минутки от хотела, в който бяхме отседнали. Мястото е страхотно, през лятото сигурно ще е още по-красиво. Не си падам по рибарството, а и по рибата не си падам осбено, но бих отишъл пак да се порадвам на язовира и на Родопите. Чувството да си там е малко необичайно. Тогава не му обърнах много внимание, но сега като се върна назад, разбирам какво е — спокойствие. Спокойствие, каквото няма никъде в големия град, няма го и край морето лятно време. Има го само високо в планината, далеч от големите градове. Толкова сме свикнали с ускореното темпо на живота, че когато е спокойно, се чувстваме странно. За някои е дори некомфортно, но не и за мен. Обичам спокойствието и го предпочитам пред шума и навалицата. Тогава не успях да го усетя истински, само го долових като нещо необичайно. Не се спрях да се замисля, вместо това се спуснах към брега. Разходихме се край него малко. Някои правиха снимки, други играха с кучетата наоколо, трети се гонеха. Забавно беше…

Половин час по-късно се запътихме обратно към хотела. На връщане реших да проверя как е акумолатора на колата и минах през паркинга на хотела. “Магическото око” не светеше в зелено, както би трябвало, ако акумолатора е добре зареден. При нормална ситуация след 4-5 часа каране би трябвало да е напълно зареден, значи имаме сериозен проблем. Извадих мултиметъра, показа ми около 11,8 V — ужас! Напрежението трябва да е поне с волт отгоре! Запалих и отидох пак да измеря — 11,7 V, вдигнах оборотите с надеждата да видя покачване на напрежението. Какво ти! Вместо да се повиши, падна още повече — до около 11,5 V… От време на време ми се мяркаше 11,9 V, но и това е трагично. За сведение, при работещ двигател, независимо от оборотите, напрежението на акумолатора трябва да е между 13,5 и 14V. Полазиха ме ледени тръпки. А ако не успеем да се приберем при това положение? Звъннах на бащата да го уведомя за тревожната ситуация. Обмислихме варианти да потърся сервиз в градчето, където да оправят алтернатора или просто да ми заредят акумолатора, или дори да си купя акумолатор за из път…

Прибрах се в хотела и съобщих лошите новини на останалите пътници в колата — Виша, Ники, Дани и Орлин. Попритесниха се малко, но май не колкото мен. Обсъдихме и с тях вариантите за действие като не стигнахме до окончателно решение, за което, разбира се, на мен се падаше тежката дума. Вместо да го мислим повече, решихме да идем да хапнем. На пълен стомах решения се взимат по-лесно.

Тръгнахме отново всички по уличките на Доспат, но вместо пред някоя кръчма, се озовахме на язовирната стена. Разбира се, постояхме малко там, но в настъпващия сумрак не успях да огледам добре мястото. Тъкмо бях забравил за колата, когато баща ми се обади с предложение на другия ден рано сутринта да тръгнем за Пловдив, да оправят там колата, след което следобед да се приберем обратно в Доспат. Идеята ми се стори малко налудничава и рискована, затова си оставих малко време да я обмисля. Поговорих си пак с другите относно проблема. Всички ме подкрепиха, независимо от решението, което щях да взема. Виша и Ники дори се съгласиха да дойдат с мен, ако реша, че ще ходя до Пловдив. Дани пък категорично заяви, че няма да ме пусне да пътувам сам и ако трябва, щяла да дойде с мен. Благодаря ви много!

Е, озовахме се най-сетне в една кръчма, която на пръв поглед изглеждаше доста невзрачно и дънеше някаква гадна чалга, но въпреки това седнахме. Нямахме голям избор, защото това беше единствената кръчма, която видяхме по време на кратката си разходка из града, а вече беше късно да търсим друга. А и вероятността да намерим нещо по-прилично стабилно клонеше към нула. Примирихме се и седнахме. Бяхме около двадест човека. Хората се оказаха доста любезни и ни помогнаха да преместим масите една до друга. Когато ги помолихме да ни сменят музиката, дори ни пуснаха разни ретро хитове. По-късно пък разбрах, че са извикали извънредно още един сервитьор. Менюто беше доста разнообразно, но цените бяха подозрително ниски. Много по-ниски от евтините заведения в София. Затова с Ники и Виша подходихме с известна доза предпазливост и си поръчахме по-безопасни неща за хапване. Подозренията ни се оказаха абсолютно неоправдани. Храната беше по-вкусна от повечето ресторанти в София, където съм бил. Личеше си например, че картофите бяха истински и пържени на момента, а не като бланшираните боклуци, които ти сервират на другите места. Не бяха само картофите — всичко, което опитах, беше вкусно! Към обслужването също нямам никакви забележки. То също беше по-добро от повечето заведения в София, където обикновено сядаме. Сервитьорите не бяха намръщени, в същото време на лицата им не висяха изкуствени усмивки. Единствената ми забележка е чалгата, която звучеше в началото и към която се опитаха да се върнат след едно-две хора. Май видяха, че не сме особено доволни и пак зазвучаха ретро мелодии. Въобще, настроението на всички ни се приповдигна. На излизане на мястото на невзрачната кръчма виждах един хубав ресторант, където съм похапнал вкусно и съм си прекарал добре. Чувство, което малко заведения в София са ми оставяли.

По-късно вечерта се предвиждаше купон в една от стаите. Но някъде по време на хапването бях взел решението, че на другия ден ще ходим в Пловдив. Трябваше да станем рано-рано — още в 6:00, за да можем до около 9:30 да сме там. Предната вечер не бях спал много, денят се беше оказал доста дълъг, а и следващия ден се очертаваше да е такъв, така че не ми се полагаше много престой на партито. Все пак постоях, порадвах се на музиката и на хората и малко след полунощ се прибрах в стаята да поспя.

Следва продължение…

Частите до този момент:

• Осми декември край Доспат — част I
• Осми декември край Доспат — част II